Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

Почуках леко на вратата и докато чаках, избърсах с кърпичка лицето и ръцете си. На последния етаж беше, много горещо и се усещаше изгарящата топлина, която преминаваше през тънкия покрив.

Сам Торчи отвори вратата, облечен в мръсна бяла фланелка и черен панталон. Беше бос и капчици пот покриваха кръглото му лице, като че ли току-шо го беше потопил във вода.

— Синьор Дейвид! — възкликна той и лицето му грейна. — Влезте. От месеци не сте идвали.

— Трябва да е толкова, наистина — казах и го последвах в голямата, разхвърляна всекидневна.

На кушетката до прозореца, само по розови бикини лежеше Симона, любовницата на Торчи. Тя беше дребно, смугло, чувствено същество с големи черни очи и къса къдрава коса, която винаги ми напомняше астраганена шапка. Хвърли ми безразличен поглед, а след това го премести към прозореца. От месестите й устни висеше цигара и сива пепел беше попадала върху малките й остри гърди. Преди да заживее с Торчи, беше модел на художници. Голотата не я смущаваше.

— Не обръщай внимание на Симона — каза Торчи. — Този следобед е в лошо настроение. Когато се захлади, ще й хвърля един хубав бой и отново ще стане приятна.

Симона изрече три неприлични думи, без да обръща главата си.

Торчи сподави кикота си.

— Не й обръщайте внимание, синьор Дейвид, тя е истинско животно. Седнете, имам малко уиски, което пазя тъкмо за такъв случай.

Седнах до масата и наблюдавах Торчи, който донесе бутилката и две чаши и ги постави пред мен.

— Бих искал да се извиня за дребния инцидент тази сутрин — каза той, наливайки две големи уискита. — Изкушението беше твърде силно. Знаете, че за първи път посягам на ваш клиент.

— Зная — отговорих. — Но защо взе диамантената брошка? Нямаше да успееш да я пласираш.

Торчи отпи малко уиски, глътна го и въздъхна, кимайки с глава.

— Хубаво шотландско уиски — заяви той. — Един приятел ми даде цяла каса. Много добро, много меко. Опитайте го.

— Ти нямаше да можеш да пласираш брошката — повторих. — Защо я взе?

— Щях да я пласирам. Сега имам един приятел, който се занимава с диаманти. Плаща много добре.

— Колко щеше да ти даде за нея?

Торчи вдигна рамене.

— Не зная. Тази сутрин в катедралата беше тъмно. Нямах време да я разгледам.

Извадих диамантената брошка от джоба си и я поставих на масата.

— Разгледай я сега.

Торчи онемя, кръглото му лице се вкамени, а очите му се впериха в брошката. Симона стана от кушетката и се приближи до масата. Застана зад Торчи, почеса бедрото си и над рамото му се вторачи в брошката.

— Подай ми лупата — каза Торчи.

Тя отиде до бюфета, извади часовникарска лупа и му я подаде. Той я нагласи на окото си и взе брошката.

Последва дълга тишина, докато я изследваше. После подаде лупата и брошката на Симона. Тя я гледа още по-дълго. След това постави лупата и брошката върху масата и се върна на кушетката. С бавно котешко движение се опъна и запали нова цигара.

— Искате да я продадете ли, синьор Дейвид? — запита Торчи.

— Колко струва?

— Бих ви дал двеста хиляди лири за нея.

Симона се надигна, устните й разкриха оголените й бели зъби.

— Глупак такъв! Тя не струва и сто хиляди! Да не си полудял?

Торчи й се усмихна.

— Синьор Дейвид е мой добър приятел. Приятел няма да излъжа. Истинската цена е двеста хиляди.

— Тъпо говедо! — яростно изсъска Симона. — Кой ще ти плати такава цена за нея? Дай му деветдесет и пет хиляди! Трябва ли да се съсипваш за приятелите си?

— Всичко е от лошото й настроение, синьор Дейвид — каза Торчи. — Тя иначе е много привързана към вас. Не й обръщайте внимание. Ще я купя за двеста хиляди.

Това означаваше, че брошката струва поне триста, а вероятно и четиристотин хиляди.

С несигурна ръка я взех и бавно се завъртях.

— Тя ви я даде, нали, синьор Дейвид? — запита Торчи, наблюдавайки ме внимателно.

— Не. Остави я на масата и забрави да я прибере.

— Нито една жена не би направила подобно нещо. Тя ви я е дала. Мога да ви намеря парите до четири часа.

— С тях мога ли да си купя паспорт?

Той направи гримаса.

— Мисля, че не. Паспортите струват много повече от двеста хиляди, синьор Дейвид.

— Добре. — Довърших уискито си, отместих стола назад и се изправих.

— Можеш ли да ми услужиш с петстотин лири, Торчи?

— Значи не я продавате?

— Не смятам. Искам да си помисля.

— Ще ви дам двеста и трийсет хиляди. Това е последното ми предложение.

— Ще си помисля. А тъкмо сега искам петстотин лири.