Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Продължавах да го гледам втренчено. Бях се наврял в ръцете му като последния глупак!

Последва дълга пауза, през която Киъри продължи да чука с молива си по бюрото, след което каза:

— Май сам си сложихте примката, а?

— Да. Бях сигурен че Уилбър я е убил и отговорността лежеше върху мен. Не можех да оставя Мандън да понесе наказанието.

Киъри натисна бутона за пренавиване на лентата.

— Така ли? Че за какво ви беше притрябвало да се тревожите за плъх като този?

Той извади ролката от магнитофона и я постави върху масата.

— Така съм свикнал да разсъждавам при случаи като този — казах спокойно аз.

— Е, имате голям шанс да заобиколите камерата или стола, но ще ви лепнат минимум петнайсет годинки. Какво ще си помисли жена ви? Споделяше ли намерението ви да дойдете тук, за да си накачите петнайсет години в пандела?

— Тя не знае нищо.

— Голям шок ще е за нея да научи какво сте направили, нали?

Раздвижих се нетърпеливо. Садистичната му усмивка ме разгневи.

— Не мисля, че това ви засяга.

Той се приведе напред и повдигна пистолета, оглежда го известно време, и отново го пусна на бюрото.

— Какво ще стане с моста когато ви затворят?

— Все ще намерят някой — казах аз студено. — Няма незаменими хора.

— Да. — Киъри размърда туловището си в креслото. — Тая вечер друг поема работата ми. Още няма да съм се прибрал у дома и тук никой вече няма да си спомня за мен. Какво ще прави жена ви без вас?

— Какво ви влиза на вас в работата? — запитах аз. — Престъпил съм закона и ще си понеса наказанието. Нека да привършваме.

Той затвори лежащата пред него папка и я пъхна обратно в чекмеджето. После погледна часовника си и стана от стола.

— Изчакайте ме пет минути, мистър Холидей.

Той взе пистолета и магнитофонната ролка и като се промуши покрай мен отвори вратата и излезе.

Останах на мястото си.

Петнадесет години!

Пред погледа ми изплува Сарита. Проклинах се че не и бях разказал всичко. Това беше най-мрачният и най-дълъг половин час в живота ми.

Стрелките на стенния часовник показваха пет и половина когато вратата се отвори и Киъри влезна в стаята. Пушеше ухилен пура.

Затвори вратата, пак се промуши край мен и седна на стола си.

— Поизпотихте ли се, мистър Холидей? — поинтересува се той. — Вече се видяхте зад решетките, а?

Премълчах.

— Взех си довиждане с момчетата — продължи той. — Точно в пет върнах значката си. И сега съм вече пенсионер. Вашият случай ще се поеме от сержант Карноу: най-мръсният кучи син от целия участък. — Той извади магнитофонната лента от джоба си. — Само да я чуе, и ще подскочи до тавана от радост. — Твърдите му очички дълбаеха по лицето ми. — Но ние двамата като интелигентни хора можем да се разберем помежду си.

Застинах втренчен в него.

— Какво искате да кажете?

Мръсната му усмивчица стана още по-широка.

— Можем да се спогодим, мистър Холидей. В края на краищата, има ли нещо по-хубаво от парите? Бих могъл да ви продам тази лента, стига да имате желанието да я купите, разбира се. И после вече сте на чисто. Връщате се при жена си и моста и няма за какво повече да се терзаете.

Има ли нещо по-хубаво от парите?

Беше използувал същите думи както Рима тогава. И всичко започваше отначало. Прищя ми се да се приведа над бюрото и да размажа физиономията му с юмрука си, но се въздържах. Попитах само:

— Колко?

Усмивчицата му стигна ушите.

— Тя ви искаше трийсет хиляди нали? Е, аз съм по-скромен. Ще се задоволя и с двадесет хиляди.

Погледнах го твърдо:

— А след това колко?

— Съгласен съм на двадесет хиляди. Срещу тях си получавате пистолета и лентата. Мисля, че е честно, нали?

— Ще бъде честно, докато похарчите първите двайсет хиляди, — казах аз, — и после ще си спомните за мен и ще се завъртите край мен със сълзи на очи за нещастната ви съдба. Всички правят така.

— Това си е твой проблем, авер, но ти имаш избор: винаги можеш да си излежиш наказанието.

Помислих за момент, и повдигнах рамене.

— Окей, става.

— Ето, на това му казвам умен пич — одобрително изрече Киъри. — Искам парите в брой. Получа ли ги, пистолетът и лентата са твои. За колко време ще ги измъкнеш?

— Ще ги имаш в другиден. Ще ми се наложи да продам облигации. Ако дойдеш при мен в офиса четвъртък сутринта, ще ти връча парите.

Той поклати глава и ми намигна хитро.

— Не в твоя офис, аверче. Ще ти се обадя в четвъртък сутринта и ще ти кажа къде ще се срещнем.

— Добре.

Станах и без да го погледна тръгнах към вратата. Имах време точно колкото да хвана шест часа влака обратно за Холанд Сити. Седях и се взирах през прозореца, без да виждам нищо. Умът ми работеше трескаво. Не можех да се измъкна от капана на Рима, защото тя нямаше какво да губи. Тя така отчаяно се стремеше към парите, че беше готова да отиде с мен в затвора, ако откажех да й платя, но този път изнудваческото предложение на Киъри беше малко по-различно. Той можеше да загуби всичко. Вярвах, че мога да го надхитря, но все пак трябваше да внимавам. За едно нещо бях абсолютно сигурен: нямаше да му платя и цент. По скоро щях да се примиря със съдбата си, отколкото да се оставя на това мръсно и долно ченге да ме изнудва.