Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Тя изправи разтревожено глава.

— Утре? Добре, но не е ли малко неочаквано, Джеф?

— Забавят нещо доставките — излъгах аз. — Джак иска да отида на място. Малко остана да забравя.

След като тя заспа, обадих се на Джак в апартамента му.

— Искам да говоря със Стовал — казах аз. — Утре заминавам за Сан Франсиско. Нещо са бавни със доставките.

— Бавни ли? — Джак прозвуча изненадан. — А аз си мислех че идват точно навреме. Интервалите са такива, че смогвам да я обработвам съвсем спокойно.

— И без това трябва да говоря със Стовал. Тед ще върти офиса, докато ме няма.

— Добре, щом си решил. — Съвсем отчетливо чух озадачения му глас. — Тия дни нямаш някакви особени проблеми.

Цяла нощ се въртях в леглото и си блъсках главата как ли щеше да реагира Киъри, като чуеше историята ми. Щеше ли да ме арестува на минутата или щеше първо да провери дали е вярно това, което му разказвам? Да казвам ли на Сарита че може да не ме види повече? Да и кажа ли истината?

За нея щеше да бъде ужасно сътресение, ако ме арестуваха и не можех повече да я видя. Съзнавах че съм длъжен да и кажа истината, но не мажех да събера достатъчно сили, за да го направя.

Лежах в мрака и се потях и когато изгря слънцето през отворения прозорец, завари ме все така колебаещ се, както и вечерта. Докато се обличах обаче, реших първо да отида в полицията.

Малко след четири следобед влязох в полицейския участък на Санта Барба.

Зад преградата седеше едър, добре охранен сержант, който гризеше края на молива си. Погледна ме без особен интерес и ме запита какво искам.

— Търся сержант Киъри.

Той измъкна молива от устата си, огледа го подозрително и сетне го сложи върху бюрото си.

— За кого да докладвам?

— Казвам се Джеферсън Холидей. Той ме познава.

Едрата му ръка покри телефона, поколеба се за момент, отдръпна я, повдигна рамене и ми махна да тръгна по коридора.

— Третата врата вляво. Оправяйте се сами.

Закрачих по коридора, спрях пред третата врата в ляво и почуках.

— Влизай! — излая отвътре Киъри.

Отворих и влязох.

Беше се изтегнал на един стол и четеше вестник. Стаята беше малка и тясна. Имаше място само за бюрото, стола зад бюрото и този за посетителя. Присъствието ми вече я правеше непроходима.

Той пусна вестника и се облегна на стола така, че той изскърца. Очите му се разшириха, като ме видя.

— Брей, брей, ами че това е самият Мистър Холидей — каза той. — Каква изненада! Заповядайте, седнете. Добре дошли в Санта Барба.

Седнах без да откъсвам очи от него.

— Имате голям късмет, мистър Холидей. За две бройки да ме изтървете — каза той, като извади неизбежното пакетче дъвка. — Щастлив съм да ви уведомя, че днес е последният ми работен ден. От тридесет и пет години съм в полицията и мисля че съм заслужил почивката си. Не искам да кажа, че съм кой знае колко радостен. Човек може да пукне от глад с тая мизерна пенсия. Имам къщичка на брега на океана и съпруга и ще се мъча да си докарам някой друг долар. Как върви мостът?

— Всичко е наред — казах аз.

— А съпругата ви?

— Добре е.

Той пъхна дъвката в устата си и започна да преживя.

— Е, това са хубави новини. — Той опря тлъстото си туловище на бюрото и ме изгледа лукаво с твърдите си очички. — Но какво ви води насам, мистър Холидей?

— Дойдох да ви кажа, че Мандън не е убил Рима Маршал.

Очичките му за миг се разшириха.

— Какво ви кара да твърдите това, мистър Холидей?

— Тя беше убита от един човек на име Уилбър. Той е наркоман и е пуснат от затвора с обещание, че няма да избяга.

Той потърка края на месестия си нос с опакото на дланта си.

— Кое ви кара да мислите, че той е убиецът?

Поех си бавно и дълбоко въздух.

— Знам, че той го е направил. Тя му осигури двайсет години затвор. След като го пуснаха под честна дума, че няма да избяга, той тръгна да я търси. Искаше да я убие, но не можеше да я открие. Аз му казах къде е. Отишъл е в бунгалото, намира я и я убива. Вече бях предупредил Васари, че полицията е по петите му. Когато Уилбър е пристигнал в бунгалото, Васари вече е бил духнал.

Киъри взе един молив и започна да почуква с него по бюрото. Каменното му и месесто лице беше станало абсолютно безизразно.

— Много интересно, — каза той — но нещо не мога съвсем да го схвана. Откъде познавате тоя момък Уилбър?

— Това е дълга история — казах. — Може би е по-добре да започна отначало.

Той се втренчи в мен.

— Е, добре. Имам достатъчно време. Да започваме тогава.

— Аз давам показания, сержант, които са в моя вреда — казах аз. — Ще спестим време, ако извикате някой да ги записва.