Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Надписът под снимката гласеше: „Джинкс Мандън се жени за кабаретна звезда в деня на залавянето му.“

Информацията за арестуването му не беше много изчерпателна.

Докато празнувал в едно реномирано заведение току-що сключения си брак с Полин Тери, певица в нощен клуб, Васари бил разпознат от един детектив, който се случил да бъде там по това време. Като видял, че детективът се приближава до масата му, Васари измъкнал пистолета си, но детективът се оказал по-бърз и го изпреварил. С много тежка рана в гърдите Васари бил откаран по спешност в болницата. Лекарите правели всичко възможно, за да го върнат към живота.

Не беше много, но беше достатъчно. Не бях в състояние вече да свърша работа и за една стотинка. Казах на Уестън, че се прибирам, но не потеглих към къщи. Отидох в най-близкия бар и обърнах два двойни скоча.

Лекарите правели всичко възможно, за да го върнат към живота.

Каква ирония на съдбата! Да ти спасят живота, за да могат да те пъхнат в газовата камера! Защо не го оставеха да умре?

А как трябваше да постъпя аз?

Ако оживееше, бях длъжен да се предам. Вече нямах никакви извинения. Сарита вече не беше безпомощна. Скоро щеше да стъпи на крака.

А може би нямаше да успеят да го спасят? Можех само да чакам за изхода. Ако не дойдеше в съзнание, приключвах окончателно с цялата история.

Но ако дойдеше…

Следващите шест дни бяха същински кошмар за мен.

Пресата бързо усети драмата на лекарите, които се бореха за живота му. Бюлетинът за състоянието му се печаташе всеки ден. Един ден заглавието гласеше: „Гангстерът си отива“, и аз се отпусках малко. А на другия ден: „Джинкс Мандън държи. Лекарите са оптимисти“.

На шестия ден заглавието беше: Едно на деветдесет и девет лекарите да спасят живота на един гангстер.

Вестникът твърдеше, че Мандън щял да бъде опериран от един от най-известните хирурзи на Ню Йорк в последен опит да бъде спасен живота му. Интервюираният хирург казваше, че шансът на Мандън бил повече от илюзорен. Операцията щяла да бъде толкова сложна, че щяла да привлече вниманието на капацитетите от цял свят.

Изведнъж до съзнанието ми проникнаха думите на Сарита:

— Джеф, вече два пъти те заговарям. Какво има?

Пуснах вестника.

— Извинявай, скъпа. Четях. Какво каза?

Избягвах да я погледна в озадачените й очи.

— Какво не е наред, Джеф?

Седеше срещу мен зад масата за хранене в количката си. Бяхме сами. Изглеждаше чудесно, и не прекъсваше с опитите си да стъпи на краката си.

— Да не е наред? Защо?

Студените й сиви очи опипаха лицето ми.

— Сигурен ли си, Джеф? Последните дни си толкова неспокоен. Тревожиш ме.

— Съжалявам. Бях много зает покрай моста. Има още толкова проблеми за решаване. — Изправих се. — Прощавай, но трябва да отида до офиса. Ще се върна около седем.

Имах среща с Джак на строителната площадка. Трябваше да монтират първата греда.

Докато чакахме, Джак ме запита:

— Какво ти е на ума, Джеф? Последните няколко дни изобщо не ми харесваш.

— Сигурно се притеснявам повече от теб — казах. — Направо съм си изгубил ума от тоя мост.

— Няма смисъл. Всичко върви като по вода.

— Да, така е, но изглежда съм от този тип хора, които не могат да не се тревожат.

Той видя, че бригадирът води малко несигурно гредата, и като нададе неясно възклицание, хукна към него.

Трябва да внимавам как изглеждам, казах си аз. Напрежението беше започнало да си казва думата.

Това, което не излизаше от ума ми, се случи два дни по-късно.

Заглавията на вестниците разтръбиха, че операцията е минала успешно и вече не съществувала опасност за живота му. След една седмица щели да го откарат в затвора в Санта Барба. Веднага щом укрепнел достатъчно, щял да бъде изправен пред съда за убийството на Рима Маршал.

Прочетох репортажа във вечерния вестник, който ми го бяха донесли у дома.

Усетих как ми прилошава.

Васари беше оживял и отиваше пред съда и после в газовата камера, ако, разбира се, не им кажех истината.

Сарита четеше срещу мен. Изкушението да й кажа истината беше много силно, но инстинктите ми подсказваха обратното.

Нямах право да изчаквам повече. На сутринта трябваше да тръгна за Санта Барба и да разкажа всичко на Киъри. Той веднага щеше да тръгне по петите на Уилбър.

— Забравих да ти кажа, миличка — изрекох аз с възможно най-безгрижния глас, — утре трябва да съм в Сан Франсиско. Ще отсъствувам два дни. Става въпрос за оная сделка със стоманата.