Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

— Какво говориш, Джеф!

— Извинявай, малко не съм на себе си — казах аз, без да я гледам. — Не искам да те отегчавам с подробности, но може да се наложи да не бъда в обръщение за известно време и разчитам на теб и Тед да бъдете опора на Сарита.

— Защо не ми обясниш, Джеф? — запита ме тя спокойно. — Знаеш добре какво изпитваме към теб Тед и аз. Ще направим всичко, за да ти помогнем… само кажи.

— Искам да бъда сигурен, че няма да остане сама — казах аз. — Осигурите ли й това, значи нищо няма да й липсва.

Тя положи ръка върху моята.

— Разбира се, Джеф. Можеш да бъдеш абсолютно уверен за Сарита. Тед и аз толкова те обичаме…

Оставих я пред градския съвет. Искаше да съобщи на Матисън новините за Сарита. Погледна ме през стъклото и ми се усмихна.

— Не се тревожи… ще направим всичко…

— Няма да забравя.

Десет минути по-късно бях в офиса.

Клара тракаше усилено на пишещата машина. Като ме видя, и спря.

— Новините са доста добри — казах аз, докато свалях шлифера си. — Сигурни са, че ще ходи нормално. Казаха само, че няма да е много скоро.

— Толкова се радвам, мистър Холидей.

— Къде е полицаят?

— В кабинета ви. На мистър Уестън му се наложи да отиде на строителната площадка, така че е сам.

Прекосих приемната, отворих вратата и влязох.

Един едър, крупно сложен мъж се беше отпуснал удобно в едно от кожените ни кресла, купени скоро специално за важни гости.

Притежаваше типичното за полицай лице: червендалесто и месесто, обветрено, с обичайните ситни и твърди очи и уста-мишеловка. Плещите му бяха много едри, но беше започнал да трупа и на кръста. Изтъняващата му коса вече сивееше.

Той се изправи и каза:

— Мистър Холидей?

— Точно така — казах аз и затворих след себе си вратата.

Ръцете ми бяха влажни и сърцето ми биеше силно, и с големи усилия успявах да поддържам изражението си безстрастно.

— Аз съм сержант Киъри, полицията в Санта Барба.

Заобиколих бюрото си и седнах.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, сержант. Седнете. С какво мога да ви бъда полезен?

Той седна. Ситните му зелени очи се впиха в мен.

— Просто обикновено разследване, мистър Холидей. Надявам се, че можете да ни помогнете.

Това беше толкова неочаквано, че за миг самообладанието ме напусна. Бях очаквал да ме арестува. Втренчих се в него.

— Разбира се. С какво по-точно?

— Търсим един мъж на име Джинкс Мандън. Говори ли ви нещо името му?

Тревогата беше фалшива! Заля ме вълна от облекчение. Напрежението ме напусна.

— Джинкс Мандън? Не.

Зелените му очички продължаваха да дълбаят в моите.

— Никога не сте го чували?

Той извади пакетче дъвка, разви опаковката и я пъхна в устата си. Движенията му бяха бавни и обмислени. Смачка на топче опаковката и го пусна в пепелника на бюрото ми. И през цялото време не отделяше поглед от мен.

— Как е домашният ви адрес, мистър Холидей?

Казах му го, като се чудех за какво му е.

— Ще ми кажете ли все пак за какво става дума? — запитах го аз.

— Търсим Мандън за въоръжен грабеж — челюстите на Киъри работеха тежко върху дъвката. — Открихме вчера една изоставена кола до гарата в Санта Барба. На кормилото имаше отпечатъци на Мандън. Колата е била открадната от Лос Анджелис. В жабката открихме парче хартия с вашето име и адрес.

Сърцето ме блъсна леко в ребрата. Можеше ли да се окаже, че Джинкс Мандън и Ед Васари са едно и също лице? За да прикрия изненадата си, протегнах ръка към кутията с цигари върху бюрото ми и запалих една.

— Моето име и адреса? — повторих аз, като отчаяно се мъчех гласът ми да прозвучи нормално учуден. — Не разбирам.

— Не е ли достатъчно ясно? — в гласа му внезапно се беше появила стържеща нотка. — В кола, използувана от търсен престъпник, откриват вашия адрес и името ви. Как ще го обясните?

Аз обаче се окопитвах бързо.

— Не е моя работа да го обяснявам — казах аз. — Никога не съм чувал за този човек.

— Може би сте го виждали.

Той измъкна от джоба си плик, а от него бляскава фотография, която ми плъзна по бюрото.

Лицето ми беше вече непроницаемо когато я погледнах. Нямаше грешка: беше Васари.

— Не — казах аз. — Не го познавам.

Киъри се пресегна, взе снимката от бюрото ми, прибра я в плика, а него пъхна в джоба. Тежката му челюст продължи да преживя методично, докато ме гледаше.

— Тогава защо е държал в колата си името ви и адреса?

— Откъде да знам. Може би собственикът да ме познава. Кой е той?

— Не ви познава. Вече го питахме.