Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Легнах си, без да угасям светлината. Мракът обикновено усилва терзанията на съвестта.

Малко след шест сутринта вече бях паркирал край строителната площадка.

Хората вече работеха и аз размених няколко думи с бригадира. Джак беше напреднал страшно много за времето докато бях отсъствувал. Теренът беше изравнен и на двата бряга на реката. Бяха забили и голям брой пилони.

Повъртях се десетина минути, като гледах как работеха хората, и видях Джак да се задава с чернобелия си Тандърбърд 3 3 Тандър — гръмотевица, бърд — птица; Тандърбърд — гръмотевична птица. Б.пр. . Той закова спирачки точно до мен и изскочи от колата с широкоухилено лице.

— Здравей, Джеф! Радвам се да те видя! Всичко наред ли е?

Разтърсихме десници.

— Да, уредих всичко, даже имам и една изненада за теб. Можем да вземем нужната ни стомана на цени по-ниски с два процента от всички възможни, при същите якостни показатели.

Той се втренчи в мен.

— Да не искаш да кажеш, че си работил, докато те нямаше? Мислех че си по лична работа.

— Никога не съм спирал да работя — казах аз. — Какво ще кажеш, Джак? Икономисваме двайсет и пет хиляди долара!

— И ме питаш! Разказвай!

Поговорихме делово двайсетина минути и после той каза:

— По-добре ще е да поговорим и с нашите доставчици, Джак. Това са чудесни новини. Виж, имам да свърша няколко неща и се прибирам в офиса. Ще се видим тогава.

Той ме изпрати до колата.

— А Сарита? — запита той.

— Новините са добри — казах. — Утре сутринта имам уговорена среща с доктор Цимерман.

Разказах му за плановете на Цимерман за втората операция.

Той слушаше с участие, но личеше, че мостът е онова, което не излизаше от душата му, и аз го разбирах много добре.

— Това е чудесно, Джеф — каза той. — Е, мисля, че…

— Разбира се, — казах аз — тръгвам за офиса. Как се справя Уестън?

— Добре, но ти се връщаш тъкмо навреме. Има нужда от помощ, а аз съм страшно натоварен, за да му я дам.

— Аз ще се погрижа за него.

— Чудесно. Окей, ще се видим в единайсет — каза той и тръгна, като извика бригадира да дойде при него.

По пътя за офиса хвърлих поглед на часовника на таблото. Беше осем без петнайсет. След четвърт час Уилбър щеше да получи писмото. Как щеше да постъпи? Внезапно усетих колко силно се потят ръцете ми.

Паркирах колата и отидох в офиса където Тед Уестън и Клара вече бяха започнали работа.

Поздравиха ме и Клара ми връчи огромен куп писма и документи, пресмятания и папки.

Седнах и започнах да работя.

Някъде към десет спрях да запаля цигара и внезапно си спомних за Уилбър. В десет и десет имаше влак за Санта Барба. Дали го беше хванал? Обхвана ме трескаво желание да разбера.

Бях подготвил доста бележки за Джак, и като ги забодох заедно, ги подхвърлих на бюрото на Уестън.

— Ще бъдеш ли така добър да ги занесеш на Джак? — помолих го аз. — Трябват му. А аз ще подхвана от другия край.

— Разбира се, мистър Холидей.

Изгледах го.

Беше хубаво момче, работливо и точно на място. Точно такъв младеж, какъвто ми се искаше много да бъда и аз. Наблюдавах го как взе забележките и се изнесе бързо от офиса. Следях го със завистлив поглед. Страшно ми се искаше да съм като него. Той имаше късмет. Лицето му нямаше да получи порцията шрапнел, нямаше да прекара шест кошмарни месеци в отделението за пластична хирургия сред стенанията и писъците на пациентите, чиито лица бяха безнадеждни за възстановяване. Нямаше да му се налага да се занимава със среброкоса и златногласна наркоманка, която можеше да застреля човек без да и мигне окото. Нямаше да изпита чувството какво е да живееш под заплахата от изнудване и шантаж, нито пък да планира убийство… просто беше едно от онези момчета с късмет, на които дяволски завиждах.

Веднага щом излезе от стаята, вдигнах телефона и помолих Клара да ми даде градска линия. После избрах „Междуградски разговори“ и дадох на момичето номера на хотел Андерсън. Тя ми каза, че линиите за Сан Франсиско са страшно натоварени, но стига да успее, и веднага ще ми се обади.

Седях, пушех и се потях. Трябваше да изчакам десет дълги и късащи нервите минути, преди да получа връзка.

Обади се същият безразличен глас на дежурната от хотела.

— Да? Слушам ви.

— Искам да говоря с Уилбър — казах аз.

— Е, не можете. Той освободи стаята.

Сърцето ми подскочи леко в гърдите.

— Искате да кажете, че е напуснал?

— Какво друго мислите че искам да кажа?