Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Последвах ги, като се криех в сенките. На ъгъла спрях и се огледах предпазливо. Успях навреме да я зърна как пое по стълбите на един жилищен блок и Уилбър заситни след нея.

Скриха се във входа.

Не знаех дали мисли да прекара цялата нощ с нея, но ми се стори малко вероятно. Заех позиция в едни тъмен вход и зачаках.

След половин час се появи на стълбите и пое по улицата.

Тръгнах след него.

Не беше трудно да го следи човек. Нито веднъж не се обърна назад, крачеше бодро напред, тананикаше си, и от време на време правеше някаква сложна танцова стъпка.

Накрая се вмъкна в някакъв съмнителен хотел близо до пристанището. Спрях се и го проследих да отваря стъклената врата и да взема ключа си от таблото, след което изчезна нагоре по стълбите.

Дръпнах се малко назад да прочета висящата табела: Хотел-Ресторант Андерсън.

Забързах към края на улицата, където хванах такси и се прибрах в хотела.

Щеше ли Уилбър да остане в хотела за повече или щеше да тръгне сутринта? Не можех да си позволя риска да го изпусна след като веднъж го бях открил.

Но дори и в този момент колебанието се опита да ме размекне, и само мисълта за Сарита и парите ми ме накара да се стегна.

Отидох до един телефон автомат във фоайето на хотела, намерих хотел Андерсън в указателя и избрах номера.

След малко се обади някакво момиче.

— Да? Какво има?

Поех си дълбоко въздух. Трябваше да положа значителни усилия да не затворя телефона.

— Да е отседнал при вас един дребосък с очила? — запитах аз с груб глас.

— И какво от това? — гласът на момичето се напрегна. — Кой се обажда?

— Негов приятел. Докарай го на телефона, сестричке, само по-бързо.

— Щом сте негов приятел, как му е името?

— Стига дрънка. Докарай го на телефона.

— Добре, почакайте — изрече тя с внезапно отегчен глас.

Зачаках. Мина доста време. Стоях в телефонната кабина със слушалка, притисната до ухото ми и се вслушвах напрегнато.

Изтекоха пет дълги минути и тогава дочух някакви звуци. Момичето каза ядосано:

— Откъде да знам кой ви търси? Не разбирате ли? Разберете го сам! — Тя нададе внезапен писък на болка. — Ох! Мръсен гаден плъх! Махни си ръцете от мен, животно такова!

Някой вдигна слушалката.

— Да? Кой е?

Представях си го как стои там, очилата му блестят на светлината, бялото му жестоко лице в очакване.

— Уилбър ли е? — запитах аз.

— Да. Кой се обажда?

Като изговарях бавно и отчетливо думите, му казах:

— Снощи видях Рима Маршал.

Чух го как си пое рязко дъх със свистене.

— Кой си ти?

— Няма значение. Мислех, че искаш да знаеш къде се намира.

Студена пот покри лицето ми, докато говорех.

— Да. Къде е?

— Ще ти изпратя адреса й след два дни, в петък сутринта и пари за пътни — казах аз. — Не се отдалечавай много в петък от хотела.

— Кой по дяволите си ти? — настоя той. — Да не си неин авер?

— Ти как мислиш? — казах аз и затворих.

Рано на следната сутрин позвъних от стаята си до санаториума на доктор Цимерман. Дежурната сестра каза, че доктор Цимерман иска да говори с мен и ме помоли да не затварям.

Гласът му звучеше много щастливо по телефона.

— Имам добри новини за вас, мистър Холидей. Вашата жена се подобрява със стремителна бързина. Излезе от комата и мисля, че след два дни можете да я видите. Налага се да обсъдим и втората операция. Кога ще се върнете?

— В петък — казах. — Ще ви се обадя веднага щом пристигна. Наистина ли мислите, че е прескочила най-лошото?

— Разбира се, че съм сигурен. Ако дойдете в санаториума събота сутринта, ще имате възможността сам да се убедите в това.

Казах, че ще дойда, и след като разменихме още няколко думи, затворих.

Вестта, че Сарита е в отлично състояние ме изкара от депресията. Решимостта ми да се отърва от Рима отново отслабна.

В събота сутринта щях да бъда до Сарита. Щях да знам, докато стоях до леглото и, че съвсем съзнателно съм станал причина да бъде лишен от живот човек. Чудех се, какво ли ще чувствувам, когато се срещнеха очите ни. Дали щеше да прочете вината в тях?

Станах и закрачих из стаята. Имах ли право да лишавам Рима от живот? питах се аз. Убивах я, за да не отида в газовата камера или в затвора. Щях ли да живея в мир със себе си след като преднамерено съм убил човек? Съвестта ми задаваше този въпрос и настояваше за отговор.

Опитах се да намеря друго решение. Да предположим, че откажа да давам повече пари на Рима и тя ме издаде на полицията, след което ме арестуват. Какво ще стане със Сарита без мен? Вярно, парите ми щяха да останат на нея, но как щеше да живее сама и инвалид?