Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Уилбър продължаваше да щрака с пръсти и да гърчи мършавото си тяло в такт с музиката, но блестящите зад очилата му бухалоподобни очи се плъзнаха по тялото на момичето и безкръвните му устни оголиха зъби в нищо незначеща гримаса. Той се придвижи към нея без да спира нито за миг щракането с пръсти и кълченето и тя също се закълчи в такт с музиката.

Въртяха се един около друг, размахваха ръце във въздуха, гърчеха телата си също като двама диваци в ритуален племенен танц.

Хората в ресторанта ги загледаха, като спираха да се хранят и танцуват.

Уилбър сграбчи момичето за ръката и я завъртя вихрено около себе си, полите й се разпериха високо като ветрило, разголвайки дългите й стройни крака чак до бедрата. Той я дръпна рязко към себе си и след миг все така рязко я отблъсна, без да пуска ръката и, пак я дръпна и отблъсна, завъртя я около ръката си, след което я пусна, заситни край нея, без да престава да се гърчи и кълчи, чак докато музикантите престанаха да свирят.

После я хвана за ръката със собственически жест и я поведе към една маса в срещуположния на моя ъгъл, и я настани да седне.

Бях го изучавал през цялото време. Първата ми реакция когато го бях видял да влиза в ресторанта, беше на облекчение и триумф. Но сега, след като бях станал свидетел на кълченето му, бях следил студеното му и жестоко лице, съзнанието ми отново се връщаше към онзи момент, когато го бях видял да връхлита в бара на Ръсти, ножа в ръката му, изражението на нечовешки ужас върху лицето на Рима, и ушите ми отново се раздраха от писъците и.

Обзе ме колебание. Когато тръгвах по петите и, бях наясно че целта ми е да я убия, но чисто техническата страна на този акт беше нещо, за което бях избягвал да мисля през цялото време. Макар че вече я бях открил, знаех със сигурност, че даже и да я спипам сама в бунгалото, нямаше да съм в състояние да вкоравя сърцето си до такава степен, че да я наръгам хладнокръвно. Затова и търсех това същество, което да извърши убийството. Щеше да го направи, стига само да му кажеха къде се крие жертвата му. Нито за миг не се съмнявах в това. Той носеше смърт.

Насочех ли го по следите й, щях да съм отговорен за смъртта й; защото това щеше да бъде смърт ужасна, в страхотни мъки. Щях да произнеса смъртната й присъда в момента, в който го известях за скривалището й.

А ако тя не загинеше, щях да бъда изнудван до сетния си ден или докато тя не пукнеше. Нямаше да има спасение от нея.

„Има ли нещо по-хубаво от парите?“ беше казала веднъж тя.

Това беше нейната философия. Тя нямаше да пощади нито мен, нито Сарита; защо тогава аз да имах милост към нея?

Сърцето ми стана ледено. Бях длъжен да довърша делото, което бях започнал.

Но преди да насоча Уилбър към нея, трябваше да прогоня Васари от пътя му. Нищо чудно дребният плъх да се окажеше по-бърз от оня бик, ако оня се опиташе да я защити. Не исках да ми тежи на съвестта смъртта на Васари. Не ми беше сторил нищо лошо.

Първата ми работа беше да разбера как мога да се свържа с него. Нямах никакво намерение да му казвам кой съм аз. Щях да му дам адреса на Рима по телефона; едно обикновено анонимно позвъняване.

След това трябваше да прогоня Васари от пътя му. От подслушаната между него и Рима кавга бях разбрал, че полицията го търси. Още едно анонимно предупреждение по телефона, че полицията е по петите му, щеше да го накара да си плюе на петите на часа. Но дали нямаше и Рима да хукне с него?

Планът беше много усложнен, но по-добър не бях в състояние да измисля. Времето летеше. Оставаха ми само девет дни, след което трябваше да се разделя с тридесет хиляди долара.

Наблюдавах как разговарят Уилбър и момичето. Изглежда се опитваше да я убеди за нещо. Той се облегна на масата и я заговори в тихи полутонове, докато чоплеше зачервена пъпка на брадичката си.

Накрая тя повдигна нетърпеливо рамене, стана и се запъти към гардеробната.

Уилбър отиде на бара, поръча си скоч и веднага го гаврътна, след което се насочи към изхода. Групата отново беше засвирила и на излизане той не пропусна да пощрака с пръсти и да се покълчи в такт с музиката.

Получих си шапката и шлифера от гардеробиерката и през това време тъмнокосото момиче излезе от гардеробната наметнала найлонов дъждобран върху роклята си.

Излезе в мрака и аз я последвах.

Спрях се на ръба на тротоара, сякаш озъртайки се за такси. Момичето забърза по пътя. Видях, че Уилбър я чака. Прекосиха пътя с бърза крачка и влязоха в една странична улица.