Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Той ми кимна, отвори вратата и излезе.

Рима беше мъртва!

Но вместо облекчение, изпитвах само разкаяние. Бях виновен за смъртта й.

С нейната смърт си беше отишло и моето минало. Сега вече можех да се отпусна на стола си без да се страхувам че всеки момент ще ме арестуват.

Но ако пипнеха Васари? И го пъхнеха в газовата камера за убийство, което бях сигурен че не беше извършил?

Знаех, че не е убил Рима. Уилбър го беше направил и аз можех да го докажа, но това щеше да означава да им разкажа цялата история, и щяха да ме изправят пред съда за убийството на пазача.

Щеше ли да свърши някога този кошмар?

Аз си помислих: нали спасих себе си, Васари да върви по дяволите! Той е регистриран престъпник. Откъде накъде да се жертвувам заради него?

През следващите шест дни напрежението от работата и ежевечерните посещения при Сарита в санаториума ангажираха изцяло съзнанието ми до такава степен, че мисълта за отговорността ми за смъртта на Рима просто изчезваше. Но не така беше през нощта. Всяка вечер в мрака пред очите ми изплуваше тялото на Рима потопено в собствената и кръв, накълцано от маниакалния садист.

Следях вестниците за евентуални новости по развоя на следствието. В първите дни убийството заемаше челните страници, но доста бързо се прехвърли към малките колони на последна страница. Съобщаваше се, че полицията продължава да издирва Мандън, за когото те се надявали, че щял да им бъди от помощ при разследването, но все още нямало напредък.

С всеки изминат ден се обнадеждавах все повече. Може би Васари беше успял да се измъкне от страната? Може би никога нямаше да го открият?

Чудех се какво ли е станало с Уилбър. Няколко пъти се изкушавах да позвъня до хотел Андерсън в Сан Франсиско, за да разбера дали все още не е там, но всеки път размислях навреме.

Сарита продължаваше да се подобрява. Всяка вечер посещавах санаториума и по един час разговарях с нея. Разказвах и за моста, какво правя всеки ден, как се справям без нея.

Цимерман беше вече абсолютно сигурен, че тя ще може отново да ходи, но иска още време. Каза, че след две седмици може да я изпише. Считаше, че в домашна обстановка прогресът ще е още по-голям и бърз, но щеше да е нужна и една сестра да се грижи за нея.

Вестниците престанаха да поместват новини за убийството. Повтарях си, че всичко ще се размине. Васари сигурно беше напуснал страната. Никога нямаше да го хванат.

И тогава една вечер, когато се прибирах от редовното си посещение до санаториума и търсех място за паркиране до блока, видях един едър мъж облегнат на стената.

Веднага разпознах тежката фигура, не можех да я сбъркам с никоя друга: беше Киъри.

Гореща кръв плъзна нагоре по гръбнака ми като го гледах през прозореца на колата. Устата ми пресъхна и с усилие подавих паническия импулс да дам газ и да потегля нанякъде, където и да е.

Бяха минали три седмици, откакто го бях виждал за последен път и се бях надявал да е за последен. И въпреки всичко стоеше пред мен в този момент.

Слязох от колата без да бързам, и докато стигна до него, вече се бях овладял.

— Здравейте, сержант — казах аз. — Какво правите тук?

— Чаках ви — изрече той сбито. — Казаха ми, че сте отишли до болницата и реших да ви изчакам тук.

— Какво искате? — беше ми невъзможно да поддържам гласа си равен. — Какво има този път?

— По-добре да поговорим вътре, мистър Холидей. Ако обичате, след вас.

Тръгнах по стълбите нагоре към апартамента.

Киъри ме следваше.

— Казват, че жена ви била доста зле — каза той докато влизахме във всекидневната. — Сега по-добре ли е?

Захвърлих шапката и шлифера на един стол и отидох до камината, откъдето го загледах.

— Да, сега е много по-добре, благодаря ви.

Той си избра най-големия и най-удобен стол в стаята и се просна в него. Свали шапката си и я пусна до крака си на пода. След това започна процедурата по разопаковането на пакетчето дъвка.

— При последната ни среща, мистър Холидей, — произнесе той с поглед концентриран върху усещанията от новата дъвка — вие ми казахте, че нито познавате, нито сте чували за Рима Маршал.

Пъхнах стиснатите си до бяло юмруци в джобовете си. Сърцето ми заби толкова усилено, че се уплаших да не го чуе.

— Точна така — казах аз.

Той повдигна поглед и заби зелените си очички в моите.

— Имам сериозни основания да ви подозирам в лъжа, мистър Холидей, и съм сигурен че вие сте познавали мъртвата.

— Какво ви кара да мислите така? — запитах го аз.