Стефан Чурешки - Къде са българите в световното кино?

Ето какво казва известния историк от X в. Лъв Дякон: „Ариан казва в своя «Периплус», че Ахил Пелеев бил скит от градчето Мирмикион, който се намира на Меотидското езеро (Меотида е Азовско море — бел. автора). Той (Ахил) бил изгонен от скитите заради своята жестокост, свирепост и надменния си дух и след това се поселил в Тесалия.“ Много средновековни и съвременни историци твърдят, че известните в Херодотовата „История“ „царски скити“ са всъщност българите, появили се в обектива на средновековната история като родово понятие, изведено от военно-политическата традиция на Северното Черноморие и южноевропейските равнини. Скитите са общността, която е фактическата причина Римската империя да загуби войните си с народите, прииждащи от север към юг и завладели Балаканският полуостров по време нашественията на готи и хуни. Много писатели настояват, че хуните и скитите са един народ, а на любознателния читател е добре известно, че българите са отъждествявани с хуните от реномираните византйски и латински летописци.

Голямо значение за нас, българите, има казаното в „Хронографията“ на Йоан Малала. Ето какво пише Малала: „И така споменатия Ахил заминал заедно с Атридите като водил своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи.“

Извеждането на достоверността за генетичната (т.е. реално приемствена) връзка между средновековните българи и античните скити в осъзнато народностно-познавателно отношение е тясно обвързано с политическата история на Югозападна България, т.е. днешна Македония. Михаил Псел, известен византийски оратор, философ и историк, нарича братът на Самуил — Аарон, „водач на скитите“. Но Псел не единственият пример.

Поразителна за изследователя е липсата на народностното и езиково име „българи“ в епитафията на Василий II Българоубиец. Надписът от гроба на прославения византийски император изброява подробно и поименно покорените от него народи — персийци, скити, абасги и иберийци, но никъде не става дума за българи. Очевидно през XI в. равнопоставянето на българи и скити е било много разпространено. А оттук небългарската версия, повтаряме, небългарската версия, че Ахил е българин изглежда много оправдана с оглед на реномето на българите, като най-суровите и опасни воини изобщо в знаменателните случаи на световната история.

Впрочем освен „Троя“ има и имного други примери за исторически интерпретации, които чакат рецензията на българската научна и/или кинематографска критика.

Основната слабост на модерното българско творчество е, че нашите надарени и изтъкнати творци не познават изворите на народната култура, не познават автентичния език на българските свидетелства — писмени и устни и не виждат големите въпроси на любовта, героизма и саможертвата в примерите от нашето битие. Ние се увличаме от модни философии и естетически направления, без да си даваме сметка че нашият модернизъм не е изживял редица направления в западната култура като ставаме адепти на художественост, която не е почерпана от свода на православието, славянобългаризма и националната ни идентичност. Според статистиката износния културен продукт на българското творчество, към което питаят жив интерес чуждите мислители и учени са военните ни издания и сборника с народни умотворения на БАН. Ето това са два сериозни културологични извора, които дефинират нашият вечен културен архетип в автентичната ни народопсихология, а не в бълнуванията на марксисткия студент Иван Хаджийски, който е знаме на комунистическата интерпретация на българската простонародна култура през модерността.

© 2008 Стефан Чурешки

Източник: Авторът

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/8337)

Последна редакция: 2008-06-29 02:29:05