Лий Чайлд - По трудния начин

— Няма кой знае какво за разказване — отвърна той. — Просто бивши военни, които си намират друга работа.

— Каква работа?

— От каквото имат нужда хората. Най-вече охрана. Корпоративна сигурност. Такива неща.

На бюрото имаше две снимки в рамки. Едната беше по-малко копие на зашеметяващата снимка на Кейт, която Ричър беше видял в дневната. Бе поставена в подобна златна рамка. На втората снимка се виждаше друга жена, горе-долу на същата възраст, руса за разлика от Кейт и със сини очи вместо зелени. Но беше също толкова красива и беше снимана също толкова професионално.

— Значи охрана? — повтори Ричър.

— Предимно.

— Не съм убеден. Бодигардовете не изкарват по двайсет и пет хиляди на месец. Бодигардовете са едри тъпи буци, които не изкарват и една десета от това. Ако разполагаше с хора, обучени за охрана на застрашени лица, щеше да изпратиш някой от тях да отиде с Кейт и Джейд вчера сутринта. Тейлър щеше да кара, а може би Грегъри щеше да седи на мястото до него. Но ти не си изпратил бодигардове, което подсказва, че може би не се занимаваш точно с охрана.

— Бизнесът ми е конфиденциален — отвърна Лейн.

— Вече не. Не и ако искаш да си върнеш жената и дъщерята.

Лейн не отговори.

— Ягуар, мерцедес и беемве — каза Ричър. — Освен това съм сигурен, че има и още. Плюс собствен апартамент в Дакота Билдинг. Плюс много пари в брой, на разположение. И половин дузина служители на заплата от двайсет и пет хиляди на месец. Събира се доста голяма сума.

— Всичко е законно.

— Само дето не искаш да намесваш ченгетата.

Лейн неволно хвърли поглед към снимката на русата жена.

— Няма връзка с бизнеса — каза той. — Не това е причината да не искам да ги намесвам.

Ричър проследи погледа му.

— Коя е тя?

— Беше — поправи го Лейн.

— Коя беше?

— Ан — отвърна Лейн. — Беше първата ми съпруга.

— И?

Настъпи дълго мълчание. После Лейн каза:

— Вече съм минавал веднъж през всичко това. Преди пет години. Ан ми беше отнета. По абсолютно същия начин. Но тогава реших да спазя процедурата. Позвъних на ченгетата, въпреки че човекът, който ми се обади по телефона, изрично ме беше предупредил да не го правя. Ченгетата на свой ред се обадиха на ФБР.

— И какво стана?

— ФБР се издъниха в нещо — отвърна Лейн. — Сигурно са ги забелязали, когато са прибирали откупа. Ан загина. Откриха тялото едва месец по-късно, в Ню Джързи.

Ричър не каза нищо.

— Ето затова този път не искам да намесвам ченгетата — завърши Лейн.

Ричър и Лейн дълго седяха безмълвно. Накрая Ричър каза:

— Минаха петдесет и пет минути. Приготви се за следващото обаждане.

— Не носиш часовник — отбеляза пак Лейн.

— Винаги знам колко е часът.

Двамата се върнаха в дневната. Лейн отново застана до телефона, като се подпря на масата с разперени пръсти. Ричър предположи, че предпочита да приеме обаждането сред хората си. Може би имаше нужда от присъствието им. Може би му даваха увереност.

Телефонът звънна точно навреме — в два през нощта. Лейн вдигна слушалката и се заслуша. Ричър чу скърцането на механичния глас от телефона.

— Дайте ми Кейт — каза Лейн, но явно молбата му беше отказана, защото той добави: — Моля ви, не я наранявайте.

Заслуша се още малко и каза:

— Добре.

После затвори.

— Пет часа, смятано от този момент — обяви той. — В седем сутринта. На същото място, по същия начин. Синьото беемве. Само един човек.

— Аз ще се заема — каза Грегъри.

Останалите мъже в стаята се раздвижиха недоволно.

— Всички трябва да отидем — каза единият.

Беше дребен чернокож американец, който щеше да прилича на счетоводител, ако не бяха очите му — безизразни като на акула-чук.

— Десет минути след срещата вече ще знаем къде се намира тя. Гарантирам.

— Само един човек — повтори Лейн. — Такива са инструкциите.

— Това е Ню Йорк — възрази човекът с очи на акула. — Навсякъде по всяко време има хора. Надали очакват улицата да е пуста.

— Очевидно ни познават — каза Лейн. — Ще те разпознаят по лице.

— Може да отида аз — предложи Ричър. — Мен не ме познават.

— Ти дойде с Грегъри. Може би наблюдават сградата.

— Не е невъзможно — отвърна Ричър. — Но не е вероятно.

Лейн не каза нищо.

— Ти решаваш — добави Ричър.

— Ще си помисля — каза Лейн.

— Мисли бързо. Колкото по-рано тръгна, толкова по-добре.

— Ще реша след един час — отвърна Лейн.

После се отдръпна от телефона и тръгна към кабинета.