Лий Чайлд - Един изстрел

— Какво? — продължи Бар. — Може пък някой пътен полицай да е спрял до мен, докато съм седял в колата. Така ли е станало? Да си е помислил, че съм закъсал нещо. Пукнал съм гума или съм свършил бензина…

Ричър мълчеше.

— Ти притежаваш ли пластмасов конус за отбиване на движението?

— Какво?

— Оранжев пластмасов конус.

Бар понечи да отрече, но се сепна и спря.

— При мен май има някакъв конус — каза той. — Не съм сигурен дали точно го притежавам, или не. Преди време ми асфалтираха площадката пред гаража. Работниците бяха поставили конуса, за да не минават коли. После забравиха да си го приберат.

— И какво направи с него?

— Сложих го в гаража.

— Там ли е още?

— Предполагам, че да. Почти съм сигурен.

— Кога ти асфалтираха площадката?

— В началото на пролетта, струва ми се. Преди няколко месеца.

— Имаш ли фактури?

Бар се опита да поклати глава, но скобата се впи в черепа му и той примижа от болка.

— Цялата работа миришеше на контрабанда — отвърна той. — Сигурно бяха задигнали асфалта от някой общински строеж. Може би от Първа улица. Свършиха работата, платих в брой и те се изнесоха тихомълком.

— Имаш ли приятели?

— Имам няколко.

— Какви са те?

— Ами обикновени хора. Двама-трима мъже.

— Нови приятели имаш ли?

— Не, нямам.

— Жени?

— Жените не ме харесват.

— Разправи ми за мача.

— Вече ти разправих.

— Къде го слуша? В колата? Вкъщи?

— Вкъщи — отвърна Бар. — Както си ядях.

— Това спомняш ли си го?

Бар примигна.

— Онази, психарката, каза, че трябвало да се опитам да си възстановя обстоятелствата. Така щели да ми изплуват още спомени. Бях в кухнята и ядях пиле. Студено. С чипс, от плика. Това си го спомням. Но само дотук.

— А за пиене? Бира, сок, кафе?

— Не помня. Спомням си само, че слушах мача. Имам хубаво радио, в кухнята. Имам и телевизор, но никога не гледам мачове, само ги слушам. Така съм свикнал от дете.

— Как се чувстваше?

— В какъв смисъл?

— Беше ли ти хубаво? Тъжно? Нормално?

Известно време Бар не отговори.

— Психарката ми зададе същия въпрос — рече накрая той. — Казах й, че съм се чувствал нормално, но всъщност, като си помисля, ми беше хубаво. Сякаш на хоризонта се задаваше нещо хубаво.

Ричър мълчеше.

— Яко съм оплескал работата, така ли? — попита Бар.

— Разкажи ми за сестра си — каза Ричър.

— Тя току-що беше тук — отвърна Бар. — Малко преди да дойде адвокатката.

— Какво ти е отношението към нея?

— За мен тя е всичко на света.

— Какво би направил, за да я защитиш?

— Заради нея бих направил всичко — заяви Бар.

— В какъв смисъл всичко?

— Ако ми позволят, бих се признал за виновен. Но тя във всеки случай ще трябва да напусне града, може би да си смени и името. Но ще гледам да й спестя каквото мога. Радиото ми е подарък от нея. За рождения ми ден. Да си слушам бейзболни мачове.

Ричър мълчеше.

— Та защо си тук? — запита Бар.

— За да те съсипя.

— Заслужавам си го.

— Ти не си стрелял от надлеза. Бил си в новия гараж.

— Оня на Първа улица?

— В северното крило.

— Но това е лудост! Защо съм стрелял оттам?

— Помолил си първия си адвокат да ме открие. Още в събота.

— За какво ми е притрябвало? Ти си последният човек на света, когото бих желал да виждам. Знаеш всичко за Кувейт Сити. Защо да ровим там?

— Кога се падаше следващият мач на „Кардинале“?

— Не знам.

— Опитай се да си спомниш. Искам да осмисля за себе си обстоятелствата.

— Не мога да си спомня — каза Бар. — Всичко ми се губи. Спомням си само победното заточване, и толкова. Коментаторите щяха да полудеят. Знаеш ги какви са. Все не им се вярва. Представи си, да загубиш толкова глупаво. Но пък тия „Къбс“ все намират начин да оплескат работата накрая.

— А какво стана преди мача? Същия този ден?

— Не помня.

— Какво би правил обикновено?

— Нищо особено. Аз никога не правя нещо кой знае какво.

— Как завърши предишният мач на „Кардинале“?

— Не си спомням.

— Какво е предпоследното събитие, което си спомняш?

— Не съм сигурен. Може би как ми асфалтираха площадката.

— Но това е било преди месеци.

— Спомням си, че ходих някъде — каза Бар.

— Кога?

— Не съм сигурен. Неотдавна.

— Сам ли?

— Може би с други хора. Не съм сигурен. Нито пък си спомням къде ходих.

Ричър не каза нищо. Облегна се на стола си и се заслуша в тихото писукане на машината за поддържане на сърцето. Пулсът се беше забързал. Белезниците потракваха по рамката на леглото.