Лий Чайлд - Един изстрел

— Боя се, че да.

— Е, добре — каза Данюта. — Това е положението.

— Чудесно! — каза Хелън.

Тя стана, а другите я последваха, като всички едновременно се насочиха към изхода, сякаш в някакво несъзнателно колективно усилие на волята, като че Бар ги пришпорваше напред. От жив човек той се беше превърнал едновременно в медицински случай и в правен спор.

— Вие вървете — предложи Ричър.

— Ти оставаш ли? — запита го Хелън.

Ричър кимна.

— Ще надникна да видя какво прави моят стар приятел.

— Защо?

— Не съм го виждал от четиринайсет години.

Хелън се отдели от останалите и пристъпи към него.

— Сериозно, защо? — попита тихо тя.

— Не се бой — отвърна той. — Няма да му изключа системите.

— Надявам се.

— Не мога, и да искам — каза той. — Нямам алиби.

Тя се поколеба за момент. Не каза нищо. Обърна се и се върна при другите. Всички си тръгнаха заедно. Ричър ги видя как минаха един по един покрай охраната, излязоха през стоманената врата и се упътиха към асансьорите. Щом се скриха от погледа му, той се извърна и закрачи към стаята на Бар. Не почука. Спря се за миг пред вратата, колкото да си поеме дъх, завъртя металната топка и влезе.

Отоплението беше усилено докрай, в стаята беше горещо като в пещ. От едната страна имаше голям прозорец с бели щори, пуснати, за да спират слънцето. През процепите се процеждаше мека светлина. Цялата стая сияеше в млечно бяло. Беше задръстена от медицинска апаратура. Изключен респиратор. Стойки за системи. Монитори за сърдечна дейност. И всевъзможни тръбички, торбички, жички.

Бар лежеше по гръб на легло в средата на стаята. Без възглавница. Главата му беше подпряна неподвижно в метална скоба. Черепът му беше избръснат, дупките по него — внимателно превързани. Лявото му рамо беше бинтовано чак до лакътя. Дясното му рамо беше голо и без видими белези от насилие, ако не се смяташе бледата изтъняла кожа. Гръдният му кош беше омотан в бинтове. Завивката беше подгъната назад на кръста му. Ръцете му бяха изпружени отстрани на тялото и приковани с белезници за тръбната рамка на леглото. От лявата стърчаха интравенозни игли, привързани за китката с лейкопласт. На средния пръст на лявата му ръка беше поставена метална щипка с жичка, свързана със сива метална кутия. Изпод превръзките на гръдния му кош се подаваха червени кабели, водещи към някаква машина с екран. По екрана се нижеше безкрайна, тук-там назъбена линия, която напомни на Ричър за фонограмата на пушечните изстрели. Остри шипове и помежду тях — дълги равни участъци. При всеки шип машината издаваше приглушено писукане.

— Кой е? — попита Бар.

Гласът му беше отслабнал. Говореше бавно и с мъка.

— Кой е? — попита отново той. Главата му беше хваната здраво в скобата и не можеше да я обръща настрани. Можеше само да движи очите си — наляво-надясно, нагоре-надолу.

Ричър пристъпи напред. Наведе се мълчаливо над леглото. Не каза нищо.

— Ти? — каза Бар.

— Аз — отвърна Ричър.

— Защо?

— Знаеш защо.

Ръцете на Бар потрепериха. Жичката, свързана с щипката на средния му пръст, се затресе. Веригата на китката му изтрака по тръбната рамка на леглото.

— Май те изложих този път — каза тихо той.

— Май да — отвърна Ричър.

Той стоеше до него и го гледаше право в очите — единственото нещо, което Бар можеше свободно да движи. Всичко останало беше приковано към леглото, а голяма част от тялото му беше омотана в бинтове като мумия.

— Нищо не си спомням — каза Бар.

— Сигурен ли си?

— Всичко ми се губи.

— Нали ти е ясно какво ще ти се случи, ако ме будалкаш?

— Предполагам.

— Умножи го по три, за по-сигурно.

— Не те будалкам — каза Бар. — Наистина нищо не си спомням. — Гласът му беше тих, безпомощен, объркан. Не се оплакваше, нито се защитаваше. Не се и извиняваше. Просто констатираше факта, може би с нотка на съжаление или на молба да бъде разбран.

— Разкажи ми за мача — каза Ричър.

— Беше по радиото.

— Не по телевизията?

— Предпочитам радио — каза Бар. — Като едно време. Когато бях дете. Откакто се помня, все радио слушам. Още от Сейнт Луис. От онези летни вечери — хубаво топло временце, а по радиото предават бейзболен мач…

Той млъкна.

— Добре ли си? — запита Ричър.

— Боли ме главата. Имам чувството, че са ме оперирали.

Ричър не каза нищо.

— Не обичам да гледам бейзбол по телевизията — добави Бар.

— Не съм дошъл да те питам какво обичаш.

— Ти гледаш ли мачове по телевизията?