Лий Чайлд - Един изстрел

Никаква реакция.

— Един изстрел в главата, и край. Угасваш. Изборът е твой. Да поживееш още ден, да раздадеш още веднъж картите. Или да умреш сега.

В очите на Зека видя студена пресметливост. Видя го как преценява ситуацията и разиграва различни сценарии.

— Бих могъл да те метна надолу по стълбите — продължи Ричър. — За да допълзиш до стаята и да хвърлиш един поглед на Владимир. След като ги убих със Соколов, им прерязах гърлата. За развлечение. Такъв съм си аз. Така че не си въобразявай, че се шегувам. Ще те пречукам и няма да ми мигне окото.

— Какво искаш? — попита отново Зека.

— Да ми помогнеш да реша един проблем.

— Какъв проблем?

— Има един невинен човек, когото искам да измъкна от затвора. Затова искам от теб да кажеш истината пред един детектив на име Емерсън. Истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Да посочиш Ченко като извършител на убийствата на площада, както и Владимир като убиец на момичето, както и съответния убиец на Тед Арчър. И всичко останало, което сте направили. Отначало докрай. Включително това, че ти и Лински сте организаторите.

В очите на Зека проблесна искрица.

— Няма смисъл. Така или иначе, ще получа смъртна присъда.

— Така е. В това няма съмнение. Но поне утре ще си жив. Също и вдругиден. И на следващия ден. Обжалването може да трае с години. Понякога и десет. Ако извадиш късмет, могат да те отърват заради процедурна грешка. Да избягаш от затвора. Да те помилват. Междувременно може да стане земетресение, революция, световен катаклизъм.

— Малко е вероятно.

— Вероятността е минимална — каза Ричър. — Но това би било точно в твой стил. Ти не би пропуснал и най-минималния шанс да оцелееш. Дори и за една минута. А сега ти се дава шанс. Или не ти се дава. От теб зависи.

Никаква реакция.

— Ти и без това вече ми отговори — продължи Ричър. — Когато се предаде на дванайсети. Доста бързо капитулира. Октомври има трийсет и един дни, по теорията на вероятностите трябваше да се откажеш някъде към петнайсети или шестнайсети. Един каргоиграч би изчакал докъм двайсети. Но ти изкара едва до дванайсети. Не защото си страхливец. В това поне никой не може да те упрекне. А защото си свикнал да оцеляваш. Такъв си по природа. Но сега искам да ми го докажеш и на практика.

Никаква реакция.

— Тринайсети — продължи Ричър. — Четиринайсети, петнайсети, шестнайсети.

— Добре де — прекъсна го Зека. — Печелиш. Ще говоря с детектива.

Ричър го прикова към стената с дулото на револвера и извади телефона.

— Сержант!

— Тук!

— Идвайте всички. Ще ви отворя вратата. Франклин, чуваш ли ме? Събуди онези, както говорихме.

Телефонът в ръката му замлъкна. Франклин беше прекъснал конферентната връзка, за да почне да звъни.

Ричър завърза ръцете и краката на Зека с кабели от настолните лампи и го остави на пода в дневната. Слезе на приземния етаж. Хвърли поглед в стаята с мониторите. Владимир лежеше на пода в огромна локва кръв. С широко отворени очи и продупчено гърло. Соколов се беше захлупил с лице върху масата. Кръвта му беше опръскала всичко наоколо. Сигурно беше заляла и разклонителите, понеже южният монитор бе угаснал. Останалите три още имаха образ — призрачно зелен. На западния монитор се виждаше как по алеята се приближават четири фигури. Яркочервени, преливащи в жълто, с бледозеленикав ореол. Пристъпваха бързо в плътна група. Ричър загаси лампите и затвори вратата. Премина по коридора и отвори входната врата.

Ан Яни влезе първа. След нея Кеш. После Роузмари и накрая Хелън Родин. Хелън беше боса и носеше обувките си в ръка. Цялата покрита с кал. Спря се на прага и прегърна Ричър. После пристъпи вътре.

— Каква е тази миризма? — попита Ан Яни.

— На кръв — отвърна Ричър. — И на други органични течности от най-различно естество.

— Всички ли са мъртви?

— С изключение на един.

Той ги поведе нагоре. Пред вратата на дневната спря Роузмари Бар и й каза:

— Зека е вътре. Сигурна ли си, че искаш да го видиш?

Роузмари кимна.

— Искам — отвърна тя. — За да му задам един въпрос.

И тя пристъпи в дневната. Зека лежеше на пода, където го бе оставил Ричър. Роузмари се надвеси над него и попита — с равен, леден тон:

— Защо го направи? В известен смисъл разбирам целите и изкривената ти логика. Но защо просто не използва Ченко от надлеза? Защо ти трябваше да злепоставяш брат ми?

Зека не отговори. Лежеше на една страна, вперил поглед в пространството, но явно виждаше нещо свое. Във всеки случай не Роузмари Бар.