Лий Чайлд - Един изстрел

— По тази алея ще излезеш на пътя. Там завиваш надясно. Ще кажа на другите, че идваш. Ще те чака един мъж в черни дрехи с пушка. Той е от нашите.

Няколко мига тя постоя нерешително. После се наведе, изу обувките си, стисна ги в ръце и хукна да бяга през калта, право на запад, към пътя. Ричър извади телефона.

— Сержант! — прошепна той.

— Тук!

— Роузмари Бар идва към теб.

— Супер!

— Събери другите и я пресрещнете. Камерите са извън строя. После ме чакайте. Ще ви се обадя.

— Прието, край.

Ричър прибра телефона. Обърна се и тръгна из притихналата къща да търси Зека.

В крайна сметка, всичко се свежда до чакане. Умееш ли да чакаш, доброто ще те намери само. Или пък злото. Ричър се обърна и запристъпва в мрака обратно към втория етаж. Последната врата вляво си оставаше все така затворена. Той влезе в кухнята. Лински лежеше по гръб на пода, в локва кръв. Ричър запали газовия котлон под чайника. После се върна обратно в коридора. Безшумно се промъкна до предната част на къщата и се стаи, облегнат на стената зад последната врата вляво.

И зачака.

Чайникът завря след пет минути. Чучурът засвири — отначало ниско и приглушено, после все по-пронизително и нетърпеливо. След десет секунди цялата къща се огласяше от истеричен писък. След още десет секунди вратата вдясно от Ричър се отвори и от нея излезе дребничък мъж. Ричър го остави да направи крачка напред, след това пристъпи зад него, хвана го за рамото, извъртя го назад и притисна дулото на револвера в гърлото му.

После го загледа изумен.

Зека. Нисък, широкоплещест старец, сбръчкан и изкривен, на неопределена възраст, приличен повече на призрак, отколкото на човешко същество. Кожата му беше покрита с морави белези и бели петна от витилиго. Лицето му беше изкривено в постоянна гримаса на омраза и животинска жестокост. Беше невъоръжен. Осакатените му ръце и без това изглеждаха неспособни да държат оръжие. Ричър го подкара заднишком с пистолета към кухнята, откъдето идваше шумът. Който беше станал непоносим. Пресегна се с лявата си ръка и угаси пламъка. После подкара Зека обратно към дневната. Свиренето заглъхна постепенно, като въздушна сирена, която бавно спира да се върти. Къщата отново утихна.

— Всичко свърши — каза Ричър. — Ти загуби играта.

— Играта никога не свършва — отвърна Зека. Гласът му беше нисък, гръден и дрезгав.

— Тоя път не позна — каза Ричър. Дулото на револвера беше забито в адамовата ябълка на пленника му. Той не го виждаше, но го усещаше. Ричър бавно дръпна ударника назад. Полека и методично, за да издаде познатия метален звук: дзън-дзън щрак-щрак. Звук, който не може да се сбърка с нищо друго.

— Аз съм на осемдесет години — каза Зека.

— И на сто да си, все ми е тая — отвърна Ричър. — Загиваш.

— Глупак — каза Зека. — Искам да кажа, че съм преживял какво ли не. И много по-страшни от теб са ме плашили. Още преди да се родиш.

— Никой не е по-страшен от мен.

— Не се ласкай. Ти си едно нищо.

— А, така ли? — попита Ричър. — Ти пък тази сутрин си бил жив, а утре вече няма да си. Значи съм по-скоро нещо, не смяташ ли?

Зека не отговори.

— Играта свърши — каза Ричър. — Повярвай ми. Извървял си един дълъг и неравен път, но вече си стигнал до края му. Все някога трябваше и това да стане.

Зека мълчеше.

— Знаеш ли кога е рожденият ми ден?

— Не, разбира се.

— През октомври. Знаеш ли на коя дата?

— Разбира се, че не знам!

— Ще научиш по трудния начин. Започвам да броя наум. Като стигна до датата, ще дръпна спусъка.

Ричър започна мислено да брои. Първи, втори. Гледаше Зека право в очите. Пети, шести, седми, осми. Никаква реакция. Десети, единайсети, дванайсети.

— Какво искаш? — попита внезапно Зека.

Време е за преговори.

— Искам да поговорим.

— Да говорим ли?

— До дванайсети — каза Ричър. — Толкова ти стигнаха силите. След което се предаде. И знаеш ли защо? Защото искаш и този път да оцелееш. Това е дълбоко вкоренен инстинкт. И другояче не би могло да бъде. Иначе как би доживял до такава възраст? Може би самият ти не разбираш колко дълбоко е вкоренен той у теб. Навик, рефлекс. Раздай картите, направи следващия ход, оцелей до следващата игра, поеми следващия риск. То е закодирано в гените ти. Това си ти.

— Е, и?

— Ами вече си намери конкуренция. Това, което си ти, срещу това, което съм аз.

— И какво си ти?

— Аз съм този, който току-що изхвърли Ченко от прозореца на третия етаж. Като преди това смазах с голи ръце Владимир. Защото не ми харесваше как постъпват с беззащитни хора. Затова сега двубоят е между твоето силно желание да оцелееш и моето силно желание да ти пръсна черепа и да бръкна с пръст в дупката от куршума.