Лий Чайлд - Един изстрел

— Коя живее по-близо?

— Колежката.

— Тогава при нея.

Колите по улиците се движеха бавно. Платната бяха разкопани на места, между строителните площадки се движеха тежки машини. Ричър поглеждаше ту часовника си, ту през прозореца. Свечеряваше се. Времето неумолимо течеше.

Колежката живееше в някакво тихо безлично предградие източно от града. От двете страни на улицата имаше два реда скромни дървени къщи с малки ливадки отпред, американски знамена на пилони, баскетболни кошове над гаражните врати, сателитни чинии и тухлени комини. На дънерите на някои дървета бяха завързани избелели от слънцето жълти хартиени ленти. Ричър знаеше, че това се прави в знак на подкрепа за военнослужещите зад граница. Къде точно служеха тези хора, нямаше никаква представа. Нито пък разбираше смисъла на този символичен жест. За тринайсет години служба зад граница той нито веднъж не бе срещал военен, на когото да му пука какво е вързано за дървото пред дома му. Докато ги хранеха и заплатата си течеше, докато имаше патрони и съпругата не кръшкаше със съседа, всички бяха доволни.

Слънцето залязваше зад гърбовете им. Хелън караше бавно, проточила шия напред, за да разчита номерата на къщите. Когато забеляза търсения номер, тя сви на площадката пред гаража и паркира зад някаква малка кола. Ричър разпозна марката от разходката си по шосето с четирите ленти: Най-добрите гаранции в Америка!

Самата колежка се оказа изнурена женица на около трийсет и пет. Отвори им, излезе на малката веранда и веднага, затвори вратата зад гърба си, за да не се чува олелията на поне десетина деца, които крещяха, тичаха и се гонеха вътре. Жената веднага позна Ан Яни и дори надникна зад гърба й, сякаш очакваше да види снимачен екип.

— Какво обичате? — попита тя.

— Бих желала да поговорим за Олийн Арчър — отвърна Хелън Родин.

Жената не каза нищо. Изглеждаше объркана, сякаш съзнаваше колко нелепо е да се разговаря с журналисти за жертвите на такава трагедия. От друга страна, може би беше поласкана, че знаменитост като Ан Яни й е дошла на крака, и това си каза думата.

— Е, добре — каза тя. — Какво точно искате да знаете? Олийн беше прекрасен човек и всички в службата скърбим за нея.

Естеството на произволността, каза си Ричър. Жертвите на произволни убийства обикновено биват описвани впоследствие като прекрасни хора. Никой не би казал за някой случайно застрелян на улицата: Това беше един мръсен парцал, истински се радвам, че го пречукаха. Такива неща не се случват в живота.

— Интересува ни по-скоро съпругът й — каза Хелън.

— Не го познавам лично — каза жената.

— Олийн не ви ли е говорила за него?

— Случвало се е. Понякога, не често. Казва се Тед, доколкото знам.

— С какво се занимава?

— Бизнесмен е. Не знам точно какъв му е бизнесът.

— Олийн споменавала ли е пред вас, че е изчезнал?

— Изчезнал ли?

— Преди два месеца Олийн подала сигнал в полицията, че е изчезнал.

— Сега си мисля, че изглеждаше много притеснена. Но си казах, че мъжът й има проблеми с бизнеса. Всъщност, доколкото съм чувала, проблемите му започнали преди година-две. Затова Олийн била принудена да тръгне отново на работа.

— Тя не е ли работила през цялото време?

— О, не. Струва ми се, че преди години е ходила на работа, после се е отказала. Докато в един момент се принудила пак да тръгне. Поради стечение на обстоятелствата. Като в приказката за Пепеляшка, само че обратното.

— От принцеса става Пепеляшка — подхвърли Ричър.

— Нещо такова — каза жената. — Имаше нужда от пари, затова тръгна на работа, но ми се струва, че се срамуваше.

— Бихте ли ми разказали по-подробно за нея? — помоли Ан Яни.

— Олийн беше много затворена — каза жената.

— Важно е.

— Струваше ми се разсеяна, някак потисната. Не приличаше на себе си. Около седмица преди да я убият излезе от работа и не се върна цял следобед. Това също не беше в неин стил.

— А имате ли представа какво е правила?

— Не, никаква.

— Всичко, което сте в състояние да си спомните за съпруга й, ще ни е от полза.

Жената поклати глава.

— Казва се Тед. Само това знам за него.

— Е, добре. Благодаря ви — каза Хелън, обърна се и тръгна към колата. Ричър и Ан Яни я последваха. Жената ги изпрати с поглед. Изглеждаше някак засрамена, сякаш току-що я бяха скъсали на изпит.

Ан Яни каза:

— Задраскваме приятелка номер едно. Но не се притеснявайте, обикновено първият в списъка не става за нищо. Винаги е така. Понякога първия направо го прескачам и карам нататък.