Лий Чайлд - Един изстрел

— Приятели?

— Общо взето, имала е две приятелки. Едната й била колежка, другата съседка. И двете не заслужават внимание. Нито едната не е рускиня например.

Ан Яни пак се обърна към Ричър:

— Може пък ти да грешиш. Може би не третият изстрел е бил важният.

— Трябва да е третият — отвърна Ричър. — Иначе защо му е било да прави пауза след него? Освен да се убеди, че е улучил.

— След шестия също е спрял. Изобщо.

— Едва ли е чакал до шестия. Дотогава е щял да настане хаос. Хората на площада са щели да се прескачат един друг.

— Но не са.

— Само че той не е могъл да го знае предварително.

— Съгласен съм — каза Франклин. — Ако един от изстрелите ти е най-важен, гледаш да не е нито първият, нито последният.

Изведнъж той се изцъкли срещу стената и сякаш престана да я вижда.

— Я чакайте! — Погледна екрана. — Забравих нещо.

— Какво? — попита Ричър.

— Нещо, което ти каза по повод на Роузмари Бар. За изчезналите.

Франклин грабна мишката и започна да щрака, като от време на време почукваше по клавиатурата. Накрая удари клавиша Enter и зачака, надвесен нетърпеливо напред, сякаш близостта до монитора щеше да ускори процеса.

— Това е последният ни шанс — обяви той.

Ричър беше чувал от рекламите по телевизията, че компютрите оперирали със скорост от гигахерци, което му се струваше достатъчно бързо. Но екранът на Франклин остана празен цяла вечност. В единия ъгъл се виждаше малко графично символче. Земно кълбо, което бавно се въртеше около оста си. Сякаш искаше да покаже, че компютърът търпеливо и методично преравя огромни бази данни, за да достави търсената информация. Земното кълбо се въртя няколко минути. После изведнъж спря. Екранът примигна, за миг стана напълно черен, после върху него се появи гъсто напечатан документ. С обикновен компютърен шрифт. От мястото си Ричър не можеше да види какво пише.

Стаята утихна.

Франклин вдигна глава.

— Ето — каза той, — това е. Най-после нещо, което не е съвсем обичайно. Най-после пробив.

— Какво е то? — попита Ан Яни.

— Преди два месеца Олийн Арчър съобщила в полицията, че съпругът й е изчезнал.

Франклин дръпна стола си назад, за да им направи място, и всички се скупчиха около монитора. Ричър и Хелън се случиха един до друг; раменете им се допираха. От кратката им вражда нямаше и следа — и двамата бяха обхванати от треската на ловеца, преследващ вълка.

Голяма част от страницата беше заета от неразбираема служебна информация, главно препратки и сигнатури — комбинации от букви и цифри, часове на вписване, кодове за произход. Същинският текст беше кратък. Преди два месеца мисис Олийн Ан Арчър подала до полицията сигнал за изчезването на съпруга си Едуард Стратън Арчър. Въпросният тръгнал за работа от семейното жилище по обичайния начин в понеделник сутрин, но не се върнал до края на работния ден в сряда на същата седмица, когато бил подаден сигналът.

— Още ли се води изчезнал? — попита Хелън.

— Да — отвърна Франклин и й посочи едно главно „А“, заровено сред служебната информация в горната част на екрана. — Преписката е още активна.

— Да поговорим с приятелките на Олийн — предложи Ричър. — Трябва ни малко предистория.

— Сега ли? — каза Франклин.

— Имаме само дванайсет часа — отвърна Ричър. — Да не губим време.

Франклин записа имената и адресите на колежката и съседката на Олийн Арчър. Подаде листчето на Ан Яни, понеже щеше да получи хонорара си от нея.

— Аз оставам тук — каза той. — Ще проверя дали има нещо за съпруга в базите данни. Може да е съвпадение. Или да има по една съпруга във всеки щат. Не че ще е първият или последният…

— Не вярвам в съвпадения — каза Ричър. — Затова не си губи времето. Вместо това ми намери един телефонен номер. На един тип на име Кеш. Бивш сержант от морската пехота. Собственик е на стрелбището, където Джеймс Бар е ходел да тренира. В Кентъки. Обади му се от мое име.

— Какво да му кажа?

— Кажи му, че се обаждаш от мое име. Да се качва на хамъра и да идва. Още тази вечер. Кажи му, че се организира нов турнир.

— Турнир ли?

— Той ще те разбере. Да си донесе пушката, снайперската М–24. С прицел за нощно виждане. И каквото там още му се намира.

С тези думи Ричър тръгна след Хелън и Ан Яни, които вече слизаха по стълбите. Качиха се на сатурна на Хелън — двете жени отпред, Ричър отзад. Той си помисли, че и тримата вероятно биха предпочели мустанга, но имаше само две места.

— Накъде най-напред? — попита Хелън.