Лий Чайлд - Един изстрел

— Дръж! — каза Чарли.

Черното нещо проблесна и се превъртя във въздуха, описвайки плавна дъга. Подсъзнателно Ричър си помисли: Не е граната. Затова се пресегна и го улови. С две ръце. Беше обувка. Дамска, официална, лачена, с ниско токче. Още топла.

— Сега я хвърли обратно — каза Чарли. — Леко, като мен.

Ричър не реагира веднага. Чия ли беше тази обувка? Той я огледа в ръката си.

Ниско токче.

На Роузмари Бар?

— Хвърли я! — подкани го Чарли. — Полека.

Помисли и оцени обстановката. Беше невъоръжен.

Държеше обувка. Не камък, не желязо. Обувка. Лека и без аеродинамика. Не можеше да причини никому никаква вреда. Щеше да се премята тромаво във въздуха и Чарли щеше просто да я бръсне настрани с ръка.

— Хвърли я! — потрети Чарли.

Ричър не помръдна. Можеше лесно да откъсне тока и да го запрати по Чарли като оръжие. Не. Чарли щеше да го застреля още докато замахваше. Беше застанал на по-малко от пет метра, пушката не трепваше в ръката му, дулото й го гледаше право в очите. Беше едновременно достатъчно близо, за да го убие с първия изстрел, и достатъчно далеч, за да не може Ричър да го стигне с един скок.

— Последна възможност — каза Чарли.

Ричър му подхвърли леко обувката. С плавен замах, от долу на горе. Чарли я улови с една ръка във въздуха, сякаш сцената се повтори в забавен кадър отзад напред.

— Тя е на нещо като летен лагер — каза Чарли. — Така го приеми. Изпратена е да се запознае с нещата от живота. Да поразсъждава върху показанията си. Да си припомни как брат й е планирал всичко отдалеч, как в един момент се е издал пред нея какво възнамерява да прави. От нея ще излезе страхотен свидетел. Ще определи резултата от делото. Разбираш това, нали?

Ричър не отговори.

— Така че играта свърши — добави Чарли.

Ричър мълчеше.

— Две крачки назад — изкомандва Чарли.

Ричър отстъпи две крачки. С което се озова на ръба на бордюра. Чарли вече беше на шест метра от него. Държеше в ръка обувката и се усмихваше.

— Обърни се — каза той.

— Ще ме застреляш ли? — попита Ричър.

— Може би.

— По-добре ме застреляй.

— Защо?

— Защото ако не го направиш, ще те открия и ще съжаляваш, че не си го направил.

— Големи приказки.

— Не са приказки.

— Ами тогава по-добре да те застрелям.

— Най-добре.

— Обърни се — изкомандва Чарли.

Ричър се обърна.

— А сега не мърдай — каза Чарли.

Ричър застана неподвижен. С лице към улицата. Без да мърда, без да мига. Вперил поглед в асфалта пред себе си. Беше положен върху много стар паваж, от което повърхността беше нагърчена на равномерни ивици. Той започна да ги брои колкото да запълни последните секунди от живота си, като същевременно се напрягаше да долови някакъв звук зад себе си. Лекото прошумоляване на ръкави от вдигнати нагоре ръце. Едва чутото прещракване от обирането на мекия спусък. Дали Чарли наистина щеше да го застреля? Здравият разум казваше: не. Всяко убийство се разследва.

Но тези хора не се подчиняваха на здравия разум. Бяха луди. А освен това с петдесетпроцентна вероятност за тях работеше местно ченге. Или те за него.

Тишина. Ричър напрягаше слух да долови някакъв звук зад гърба си. Нищо. Измина цяла минута. После още една. И тогава на стотина метра някъде на изток се чу полицейска сирена.

— Не мърдай — каза зад гърба му Чарли.

Ричър не мърдаше. Изминаха още десет секунди. Двайсет. Трийсет. После две патрулни коли завиха едновременно в улицата. Едната откъм изток, другата откъм запад. И двете се приближаваха с голяма скорост. Двигателите ревяха, гумите свиреха по асфалта. Внезапният шум отекваше в тухлените фасади на къщите. Колите заковаха спирачки на метри от него. Вратите се отвориха. От тях се изсипаха полицаи. Ричър извърна глава. Чарли го нямаше.

Арестът бе извършен бързо и ефикасно, по обичайната процедура — с насочени пистолети, викове, белезници, прочитане на правата. Ричър не каза нито дума. Беше достатъчно опитен, за да тръгне да се разправя с полицаите. Неслучайно самият той беше служил като военен полицай в течение на тринайсет години; знаеше какви неприятности може да си навлече с приказки. И каква загуба на време е това. Кажеш ли една дума, полицаите трябва да спрат, за да я запишат. А Ричър не можеше да си позволи точно сега да чака някой да му записва думите.

Разстоянието до полицейския участък беше милостиво кратко. Не повече от четири преки. Ричър си помисли, че като бивше ченге Франклин нарочно си е избрал място за кантора в квартала, с който е свикнал. Твърде практично. Той използва времето за пътуване, за да си изработи стратегия. Допусна, че ще го отведат право при Емерсън, което му даваше петдесет процента шанс да се озове в една стая с лошия.