Лий Чайлд - Място за убиване

— Ясно. Ще те проверя. Взехме ти отпечатъци. В армията трябва да ги имат. Ще ти получим служебното досие. Цялото. С подробности. Ще се свържем с автобусната компания. Ще проверим билета. Ще намерим шофьора, пътниците. Ако казваш истината, скоро ще разберем. Може пък и да се отървеш. Естествено, това ще го решат някои подробности около точното време на всяка твоя крачка. — Той помълча и отново въздъхна. Погледна ме втренчено. — Аз обаче съм предпазлив човек. На пръв поглед не правиш добро впечатление. Скитник. Бездомник. Без адрес, без причини да бъдеш тук. Всичко, дето ми го наприказва, може да е шито с бели конци. Току-виж, се окажеш беглец. Може да си трепал хора наляво и надясно из десетина щата. Просто не знам. Едва ли очакваш да ти повярвам на честна дума. Пък и какво има за вярване в момента? Оставаш на топло, докато изясним всичко, разбрахме ли се?

Очаквах го. Точно това бих казал и аз. Изгледах го и поклатих глава.

— Значи си предпазлив, а? Браво бе!

Той не приведе очи.

— Ако съм сбъркал, в понеделник ще те черпя един обяд. При Ено, като компенсация за днешното.

Пак поклатих глава и рекох:

— Не съм дошъл да си търся приятели.

Финли сви рамене. Изключи касетофона. Пренави касетата. Извади я. Написа нещо на нея. Натисна бутона на интеркома върху голямото бюро от палисандрово дърво и помоли Бейкър да дойде. Аз чаках. Все още ми беше студено. Но дрехите ми вече изсъхваха. Дъждовните капки от небето на Джорджия бяха попили в тях. Сега се изпаряваха в сухия канцеларски въздух. Климатичната инсталация ги засмукваше и отпращаше навън.

Бейкър почука и влезе. Финли му заръча да ме придружи до килията. После ми кимна. Жестът казваше: ако не си онзи, когото търсим, помни, че просто си гледах работата. Аз също кимнах. Отговарях му: докато гледаш да си прикриеш задника, нейде навън обикаля убиец.

Затворническото отделение се оказа всъщност просторна ниша встрани от откритата канцелария. Вертикални решетки го деляха на три килии. Вместо предна стена също имаше само решетки. Металът имаше великолепен матов отблясък. Заприлича ми на титан. И в трите килии на пода имаше мокет. Но иначе бяха съвсем празни. Нито мебели, нито нар. Просто малко по-скъп вариант на добрите стари зандани.

— Няма ли тук къде да се спи? — запитах аз.

— Няма — рече Бейкър. — По-късно ще те прехвърлим в щатския затвор. Автобусът пристига към шест. В понеделник ще те върнат.

Той затръшна със звън решетестата врата и превъртя ключа. Чух как резетата хлътват на място по цялата рамка. Електрическа система. Извадих вестника от джоба си. Свалих палтото и го сгънах на четири. Проснах се на пода и подложих палтото вместо възглавница.

Настроението ми съвсем се скапа. Отивах за два дни в затвора. Нямаше да остана в участъка. Не че имах някакви планове за почивните дни. Познавах обаче цивилните затвори. Мнозина армейски дезертьори попадат в тях. За едно или друго. Властите уведомяват армията. После военни полицаи отиват да ги приберат. Тъй че бях виждал доста цивилни затвори. Не изгарях от желание да ги зърна отново. Лежах навъсен и се вслушвах в шумовете из участъка. Телефонен звън. Потропване на компютърна клавиатура. Темпото ту се засилваше, ту спадаше. Полицаите крачеха насам-натам и разговаряха тихичко.

После се опитах да дочета намерения вестник. Беше пълен с тъпотии за президента и намерението му да бъде преизбран. Дъртият пън беше пристигнал в Пенсакола край Мексиканския залив. Канел се да балансира бюджета, преди внуците му да остареят. И наистина кълцаше наляво и надясно, като че си пробиваше път през джунглата. В Пенсакола се бе заял с бреговата охрана. През последните дванайсет месеца тамошните момчета работеха по нов почин. Цяла година се разпръскваха масово като щит покрай бреговете на Флорида и претърсваха всеки кораб, който не им допадаше. Около инициативата се вдигна страхотен шум. А успехът надмина и най-смелите им мечти. Какво ли не изловиха. Най-вече наркотици, но също така оръжия и нелегални емигранти от Хаити и Куба. След няколко месеца тази преграда предизвика драстично спадане на престъпленията из целите Щати, на хиляди километри от крайбрежието. Голям успех.

И затова им теглиха шута. Излизало много скъпо. В бюджета на бреговата охрана имало сериозен дефицит. Президентът казваше, че не можел да отпусне повече средства. Дори трябвало да ги съкрати. Икономиката била закъсала. Не зависело от него. Тъй че след седмица бариерата падаше. Президентът се мъчеше да реши въпроса като държавник. Голямото полицейско началство се сърдеше, понеже смяташе, че е по-добре да предотвратиш болестта, отколкото да я лекуваш. Вашингтонските бюрократи ликуваха, защото похарчиш ли петдесет цента за тъпите ченгета, всички го виждат. Друго си е да прахосаш пет пъти повече нейде из океана, на хиляди километри от данъкоплатеца. Всеки гледаше да прехвърли топката. А на мътните вестникарски снимки президентът се хилеше лъчезарно — точно като държавник, който обяснява, че нищо не може да стори. Спрях да чета, защото съвсем се ядосах.