Лий Чайлд: Място за убиване

— Добре — казах аз. — Ти зададе въпросите. Ще отговоря. Но първо искам да ти кажа нещо. Не съм онзи, когото търсиш. До понеделник ще разбереш, че не съм. Затова направи си една услуга. Не прекратявай издирването.

Финли едва удържа усмивката си. Бавно кимна.

— Оценявам съвета ти. И дълбоката загриженост за моята кариера.

— Моля — отвърнах аз.

— Продължавай.

— Добре. Според твоето мъдро определение излиза, че аз не съм отникъде. Идвам от един необятен град, наречен Военна база. Роден съм в американска военна база в Западен Берлин. Баща ми беше морски пехотинец, а майка ми французойка, с която се запознал в Холандия. Оженили се в Корея.

Финли кимна. Записа си нещо.

— Бях войнишко дете — продължих аз. — Изкарай списък на американските военни бази по цял свят, и ще имаш адресите ми. Докато завърша гимназия, учих в двайсетина различни страни, а после изкарах четири години в Уест Пойнт.

— Продължавай.

— Останах в армията. Военен полицай. И пак обиколих всички ония бази. А после, Финли, след като трийсет и шест години бях най-напред офицерско хлапе, а след това сам станах офицер, изведнъж се оказа, че вече нямаме нужда от толкоз голяма армия, понеже руснаците опънали петалата. Ура, преминаваме на мирновременен режим. Което за теб означава просто, че данъците ти ще се харчат за нещо друго, мен обаче ме прави безработен военен полицай на трийсет и шест години, принуден да слуша как го обвинява в скитничество някаква цивилна гнида, дето и пет минути не би изтраяла в онзи ад, през който съм минал.

Той се позамисли. Но не изглеждаше впечатлен.

— Продължавай.

Свих рамене.

— Сега просто я карам по течението. След време може да си намеря някаква цел, може и да не намеря. Може да се заселя някъде или пък ще продължа да скитам. Но поне засега нищо не търся.

Той кимна. Надраска още нещо.

— Кога напусна армията?

— Преди шест месеца — казах аз. — През април.

— Работил ли си някъде през тези шест месеца?

— Майтапиш ли се? Кога си търсил работа за последен път?

— През април — присмехулно отвърна той. — Преди шест месеца.

— Е, голям късмет си извадил, Финли.

Не се сещах какво повече да кажа. Финли продължаваше да ме гледа.

— От какво се издържаш? — запита той. — Какъв чин имаше?

— Майор. Преди да ти бият шута, получаваш обезщетение. Още не съм изхарчил и половината. Гледам да пестя, нали разбираш?

Този път мълчахме по-дълго. Финли потропваше с опакото на химикалката.

— Да поговорим за последните двайсет и четири часа — рече той накрая.

Въздъхнах. Идваше най-неприятното.

— Пристигнах с автобус на „Грейхаунд“. Слязох при отклонението. В осем тази сутрин. Вървях пеш до града, пристигнах в закусвалнята, поръчах и тъкмо започвах да ям, когато вашите момчета нахълтаха и ме грабнаха.

— Имаш ли работа тук? — запита той.

Поклатих глава.

— Безработен съм. Нямам работа където и да било.

Той записа отговора и продължи:

— Откъде хвана автобуса?

— От Тампа. Потегли точно в полунощ.

— Тампа във Флорида ли?

Кимнах. Той издърпа другото чекмедже. Извади разписание на „Грейхаунд“. Разгърна го и плъзна по страницата дълъг кафяв пръст. Беше много старателен детектив. Погледна ме и каза:

— Това е експресен автобус. Направо за Атланта. Пристига там в девет сутринта. Не спира тук.

Кимнах.

— Аз помолих шофьора да спре. Той рече, че не е разрешено, обаче склони. Спря и изчака да сляза.

— Бил ли си тук друг път? — запита Финли.

Поклатих глава.

— Роднини ли имаш?

— Не и по тези места.

— А изобщо имаш ли някъде роднини?

— Брат ми е във Вашингтон — казах аз. — Работи в Министерството на финансите.

— Имаш ли приятели в Джорджия?

— Не.

Финли записа всичко. После настана дълго мълчание. Бях сигурен какъв ще е следващият въпрос.

— Тогава защо? — запита той. — Защо си слязъл от автобуса насред път и си бъхтил двайсет километра под дъжда до едно градче, в което нямаш абсолютно никаква работа?

Това беше въпросът убиец. Финли го надуши веднага. Един прокурор също не би го изпуснал. А аз нямах свестен отговор.

— Какво да ти кажа? Просто така ми хрумна. Чувствах се неспокоен. Все някъде трябва да бъда, нали така?

— Но защо точно тук? — настоя той.

— Не знам — казах аз. — Човекът до мен имаше пътна карта и по нея избрах градчето. Исках да се отдалеча от големите пътища. Мислех евентуално да заобиколя на запад, към Мексиканския залив.

— Избрал си градчето? — повтори Финли. — Я не ме будалкай. Как може да го избереш? Та то е само название. Точка на картата и нищо повече. Трябва да си имал причина.