— Колко е дълго областното шосе? — запитах аз. — От магистралата до града.
Финли се замисли.
— Трябва да са към двайсет километра.
— Точно така — казах аз. — Извървях целия този път от магистралата до града. Сигурно доста хора са ме видели. Това не означава, че съм сторил каквото и да било.
Той мълчеше. Взе да ми става интересно.
— Ваш ли е районът? — запитах аз. — Чак до магистралата?
— Да, наш е — каза той. — Няма съмнение в чия юрисдикция се намира. Тъй че не търсете вратички, мистър Ричър. Градският район се простира на двайсет километра, чак до магистралата. Не се съмнявайте, аз отговарям за онзи склад.
Изчака. Кимнах и той продължи:
— Клайнър го построи преди пет години. Чували ли сте за Клайнър?
Поклатих глава.
— Откъде да съм го чувал? За пръв път стъпвам тук.
— По тия места той е голяма клечка — рече Финли. — Върти солидна дейност и плаща доста данъци. Общината печели от него приличен доход, а проблеми никакви, защото складът е извън града. Затова гледаме да му го пазим. Но сега там е извършено убийство и чакам от вас обяснения.
Човекът просто си вършеше работата, само че губеше моето време.
— Добре, Финли — казах аз. — Ще направя изявление и ще опиша до най-малки подробности какво съм вършил, откакто навлязох в района на скапания ви град до момента, когато ме грабнаха насред закуската. Ако откриете нещо нередно, готов съм да ви закача медал. Защото не съм сторил нищо, освен че трамбовах под поройния дъжд почти четири часа — всичките тия гадни двайсет километра.
От шест месеца насам не бях говорил толкова дълго. Финли седеше и ме гледаше. Усещах го как се бори с основния проблем на всеки детектив. Инстинктът му подсказваше, че не съм онзи, когото търси. Аз обаче седях пред него. Какво да прави сега? Оставих го да разсъждава. Изчаквах подходящ момент, за да го разколебая още малко. Смятах да кажа нещо в смисъл, че истинският убиец още броди на свобода, докато той си прахосва времето с мен. Той обаче нападна пръв. В погрешна посока.
— Никакви изявления. Аз задавам въпроси, вие отговаряте. Значи сте Джак Ричър, и толкоз. Без адрес. Без документи. Да не сте скитник?
Въздъхнах. Днес беше петък. Големият часовник показваше, че денят отминава. Тоя Финли се канеше да ме разпитва до премаляване. Предстоеше ми да прекарам почивните дни в затвора. Сигурно щяха да ме пуснат в понеделник.
— Не съм скитник, Финли — казах аз. — Бездомник съм. Има голяма разлика.
Той бавно поклати глава.
— Не ми се прави на хитър, Ричър. Здравата си загазил. Кофти неща са станали на онова място. Свидетелят те е видял да се отдалечаваш. Ти си пришълец, без документи и без причина да бъдеш тук. Тъй че не ми се прави на хитър.
Продължаваше да си върши работата, но и да ми губи времето.
— Не съм се отдалечавал от местопрестъплението — казах аз. — Просто си вървях по пътя, дявол да го вземе. Има разлика, нали? Когато напуска местопрестъпление, човек бяга и се прикрива, а не крачи безгрижно. Престъпление ли е да си вървиш по пътя? Хората го вършат всеки ден, по дяволите, нали така?
Финли се приведе напред и поклати глава.
— Не — каза той. — Откакто съществува автомобилът, никой не е вървял пеш по този път. И тъй, защо нямаш адрес? Откъде си? Отговаряй на въпросите, че да приключваме.
— Добре, Финли, дай да приключим — рекох аз. — Нямам адрес, защото не живея никъде. Един ден може да се заселя някъде. Тогава ще имам адрес и ще ти пратя картичка, та да си я сложиш в проклетата адресна книга, щом толкова те вълнува.
Финли се втренчи в мен и обмисли как да продължи. Избра търпеливия подход. Търпелив, но упорит. Да покаже, че е непоклатим.
— Откъде идваш? — запита той. — Какъв е последният ти адрес?
— Какво точно искаш да знаеш, като питаш откъде съм? — отвърнах аз.
Финли прехапа устни. Започвах да му лазя по нервите. Но той запази спокойствие. Към търпението добави хладен сарказъм.
— Добре. Ти не разбираш въпроса, затова нека се опитам да го разясня. Искам да знам къде си роден или къде си живял през онзи преобладаващ период от своя живот, който инстинктивно смяташ за най-важен в обществено или културно отношение.
Гледах го, без да отговоря.
— Ще ти дам пример — каза той. — Лично аз съм роден в Бостън, учих в Бостън и след това работих двайсет години в Бостън, затова, бих казал, и ти навярно ще се съгласиш, че съм от Бостън.
Прав бях. Харвардски възпитаник. Харвардски възпитаник, който губи търпение.
Читать дальше