Лий Чайлд - Място за убиване

Във всеки случай не в техния град и не наскоро.

Спряхме пред вратата на дългата ниска сграда. Бейкър излезе от колата и се огледа. Момчетата от втората двойка застанаха до него. Стивънсън заобиколи нашата кола. Зае позиция срещу Бейкър. Насочи пушката. Добър екип бяха. Бейкър отвори задната врата.

— Добре де, да вървим, да вървим — рече той тихо, почти шепнешком.

Полюшваше се от пети на пръсти и оглеждаше околностите. Аз бавно се завъртях и изпълзях от колата. С белезниците беше ужасно неудобно. Жегата се усилваше. Втората двойка застана зад мен. Отпред беше входът на участъка. Над него имаше дълга каменна плоча със същия надпис: „Полицейско управление на град Маргрейв“. По-долу — двойна стъклена врата. Бейкър дръпна едното крило. Гумените уплътнители изсъскаха. Двамата отзад ме бутнаха вътре. Вратата отново изсъска и се затвори.

Вътре беше прохладно. Бели стени и хромиран метал. Лампите бяха луминесцентни. Приличаше на банка или застрахователна компания. Имаше дори килим. Дежурният сержант стоеше зад дълга преграда. В подобна обстановка би трябвало да запита: „Какво ще обичате, сър?“ Но той си мълчеше. Само ме гледаше. Зад него имаше още доста място. Край ниско широко бюро седеше тъмнокоса жена в униформа. Вкарваше в компютъра данни от някакви папки, но щом влязох, спря и ме погледна. Аз стоях с по един полицай от двете страни. Стивънсън се отдръпна към преградата. Пак се целеше в мен. Дежурният сержант и униформената жена ме зяпаха като невидели. Отвърнах им със същото.

После ме поведоха наляво. Пред една врата наредиха да спра. Бейкър отвори и ме бутнаха в тясно помещение. Беше стая за разпити. Без прозорци. Бяла маса и три стола. Килим. Горе в ъгъла — камера. Климатикът бълваше леден въздух. А аз още бях мокър от дъжда.

Търпеливо изчаках Бейкър да прерови джобовете ми един по един. Вещите ми бавно се струпаха на масата. Снопче банкноти. Малко монети. Разписки, билети, хартийки. Бейкър прегледа вестника и го върна в джоба ми. Хвърли едно око на часовника, но не го свали. Тия работи не го интересуваха. Всичко останало бе изсипано в голям найлонов плик с цип. Плик за хора, носещи в джобовете си много повече от мен. Върху найлона беше залепено бяло етикетче. Стивънсън надраска на него някакъв номер.

Бейкър ми каза да седна. После всички напуснаха стаята. Стивънсън носеше плика с вещите ми. Излязоха, затвориха вратата и чух ключалката да изщраква. Тежък звук на добре смазана машинария. Звук на точност. На голямо стоманено резе. Ако се съдеше по звука, нямаше начин да изляза.

Предполагах, че искат да ме оставят известно време затворен. Обикновено така се прави. Самотата поражда желание да говориш. То пък може да се превърне в желание да признаеш. Брутален арест, последван от един час в изолация — доста добра стратегия.

Но предположенията ми се оказаха погрешни. Нямаха намерение да ме оставят в изолация. Може би тук допускаха втората си дребна тактическа грешка. Бейкър отключи вратата и влезе. Носеше кафе в пластмасова чашка. После кимна на униформената жена да го последва. Същата, дето я бях видял зад бюрото. Тя носеше метално куфарче, което сложи на масата. Отвори го и извади дълга черна табелка с бели пластмасови цифри върху нея.

Подаде ми табелката с онова смутено, малко грубовато съчувствие, което проявяват сестрите в зъболекарски кабинет. Аз я поех с окованите си ръце. Извъртях очи надолу да видя дали не е наопаки, после я вдигнах под брадата си. Жената извади от куфарчето грозен фотоапарат и седна отсреща. За по-стабилно опря лакти върху масата. Приведе се. Гърдите й опряха в ръба. Добре изглеждаше. Черна коса, страхотни очи. Фотоапаратът изщрака и светкавицата ме заслепи. Преди жената да ме помоли, аз се извъртях в профил. Вдигнах табелката пред рамото си и вперих поглед в стената. Фотоапаратът изщрака отново. Завъртях се и й подадох табелката. Тя я пое с неловка усмивка, сякаш казваше: знам, неприятно е, но няма как. Точно като в зъболекарски кабинет.

После извади комплекта за снемане на отпечатъци. Новичко, вече номерирано картонче. Както винаги квадратчетата бяха по-малки, отколкото трябва. На обратната страна имаше два големи квадрата за отпечатъци от дланите. Белезниците усложняваха работата. Бейкър не предложи да ги свали. Жената намаза ръцете ми с мастило. Пръстите й бяха гладки и хладни. Не носеше халка. След това ми подаде тампон. Мастилото се избърса съвсем лесно. Не бях виждал такова досега.