Лий Чайлд: Място за убиване

Кимнах.

— Мислех да поразпитам за Блейк Слепеца.

— Кой, по дяволите, е Блейк Слепеца? — запита Финли.

Виждах го как светкавично анализира възможните варианти като шахматен компютър. Дали Блейк Слепеца ми е приятел, враг, съучастник, помощник, подстрекател, кредитор, длъжник или следваща жертва?

— Блейк Слепеца е бил китарист — обясних аз. — Починал преди шейсет години, може и да са го убили. Брат ми купил плоча с негови изпълнения, на обложката пишело, че е станало тук, в Маргрейв. Писа ми за това. Тая пролет минавал на два пъти оттук по някаква работа. Реших да дойда и да поразпитам.

Финли ме гледаше безучастно. Сигурно му звучеше като изсмукано от пръстите. Във всеки случай, ако бях на негово място, точно така щеше да ми звучи.

— Значи си дошъл да търсиш някакъв китарист? Китарист, умрял преди шейсет години. Защо? Ти свириш ли на китара?

— Не — казах аз.

— Как получи писмо от брат си? — запита той. — Нали нямаш адрес?

— Беше писал до поделението — обясних аз. — Те препращат пощата ми в банката, където вложих парите от обезщетението. Когато тегля пари с телеграфен запис, получавам си и писмата.

Финли поклати глава. Записа нещо.

— Значи нощният автобус на „Грейхаунд“ от Тампа, така ли?

Кимнах.

— Пазиш ли си билета? — запита той.

— Сигурно е в торбата — казах аз. Спомнях си как Бейкър прибра всичките ми вещи в плика, а Стивънсън го надписа.

— Мислиш ли, че шофьорът те е запомнил?

— Може би. Все пак спря извънредно. По моя молба.

Чувствах се като страничен наблюдател. Положението ставаше все по-абстрактно. Предишната ми работа не се различаваше особено от тази на Финли. Имах странното чувство, че двамата с него обсъждаме някакъв страничен случай. Като колеги, които разчепкват заплетен казус.

— Защо не работиш? — запита Финли.

Свих рамене. Помъчих се да обясня.

— Защото не ми се работи. Работих тринайсет години и виж докъде стигнах. Мисля, че опитах да върша каквото ми казват, но всичко отиде по дяволите. Сега ще опитам както аз си знам.

Финли седеше и ме гледаше.

— Имал ли си неприятности в армията? — запита той.

— Не повече, отколкото ти в Бостън — отвърнах аз.

Той трепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Изкарал си в Бостън двайсет години. Сам ми го каза, Финли. Тогава какво търсиш в това затрито градче? Трябва вече да си пенсионер и да ходиш за риба. Нейде в Кейп Код или където ти душа иска. Какво е станало?

— Това си е моя работа, мистър Ричър — рече той. — Отговаряйте на въпросите.

Свих рамене.

— Питай армията.

— Ще я питам — каза той. — Хич не се и съмнявай. Да не са те изхвърлили дисциплинарно?

— Ако беше така, щяха ли да ми дадат обезщетение?

— Откъде да знам, може да не са ти дали пукната пара. Живееш като най-долен скитник. Уволниха ли те дисциплинарно? Да или не?

— Естествено, че не — рекох аз.

Той пак си записа. Замисли се.

— Как се почувства, когато те уволниха?

Аз също се замислих и вдигнах рамене.

— Никак не се почувствах. Бях в армията, вече не съм.

— Не се ли чувстваш огорчен? — запита Финли. — Изоставен?

— Не — рекох аз. — Трябва ли?

— Изобщо ли нямаш проблеми? — настоя той, сякаш трябваше непременно да имам.

Искаше ми се да му дам някакъв отговор. Но не ми хрумваше нищо. Служех в армията още от първия си ден на този свят. Сега бях навън. И се чувствах чудесно. Чувствах се свободен. Като че цял живот съм имал леко главоболие. И не съм го забелязвал, преди да изчезне. Единственият ми проблем беше как да си изкарвам насъщния. А това е сложна задача да се издържаш, без да загубиш свободата си. За шест месеца не бях припечелил нито цент. Там ми беше проблемът. Но нямах намерение да го споделям с Финли. Той би сметнал това за мотив. Би допуснал, че съм решил да си подсигуря волен живот, като ограбвам разни хора. По складовете. И после да ги убивам.

— Ами преходът май трудно се превъзмогва — казах аз. — Особено ако живееш тъй още от малък.

Финли кимна. Обмисли отговора.

— Защо точно теб уволниха? Сам ли поиска?

— Не се пиша доброволец за нищо — рекох аз. — Първо правило на войника.

Ново мълчание.

— Имаше ли някаква специалност? — запита той. — В армията.

— Най-напред обща служба — казах аз. — Такава е системата. После пет години охранявах секретната секция. А през последните шест години се занимавах с друго.

Оставих го да попита.

— С какво? — заинтересува се той.

— С разследване на убийства.

Финли се облегна назад. Изсумтя. Отново събра пръсти. Огледа ме и въздъхна. Приведе се. Посочи ме с пръст.