Лий Чайлд - Сигнал за опасност

— Къде е приятелят ти Джак Ричър? — продължи Хоби.

Джоди поклати глава.

— Не знам.

Хоби я изгледа продължително.

— Добре. Ще поговорим за него по-късно. Сега седни.

Вдигна куката и посочи канапето срещу мъжа и жената.

Джоди се подчини и седна. Беше като замаяна.

— Това са мистър и мисис Стоун — продължи Хоби. — Честър и Мерилин. Честър управляваше корпорацията „Честър Оптикал“. Дължи ми повече от седемнайсет милиона долара. Ще изплати дълга си в акции.

Джоди погледна мъжа и жената. В очите и на двамата се четеше страх, сякаш нещо се бе объркало жестоко.

— Сложете ръцете си на масата — каза Хоби след това. — И тримата. Наведете се напред и разперете пръсти. Искам да видя шест морски звезди.

Джоди се наклони напред и опря длани на ниската маса. Мъжът и жената отсреща направиха същото почти машинално.

— Наведете се още повече — извика Хоби.

Тримата плъзнаха длани напред, към средата на масата. Така тежестта им легна върху ръцете и нямаше начин да се движат. Хоби стана и се приближи до мъжа с лошия костюм.

— Ясно е, че не си Дейвид Форстър. — Онзи не отговори. — Трябва да знаеш, че щях да се досетя. Веднага. С този костюм? Шегуваш ли се? Е, кой си ти в такъв случай?

Мъжът мълчеше. Джоди го наблюдаваше, леко извърнала лице встрани. Тони вдигна пистолета и го насочи към главата му. Държеше с го с две ръце и дръпна нещо, което изщрака заплашително. Показалецът му обви спусъка и се присви. Джоди видя как ставата му побеля.

— Къри — каза онзи веднага. — Казвам се Уилям Къри и съм частен детектив. Работя за Форстър.

Хоби кимна.

— Добре, Къри.

След това заобиколи бюрото, отиде зад отсрещното канапе и застана точно зад жената.

— Ти ме подведе, Мерилин — каза той.

Опря се с лявата ръка на облегалката на канапето, наклони се леко напред и мушна върха на куката под яката на роклята й. После започна да дърпа леко назад. Дланите й се плъзнаха по масата и по стъклото останаха запотени петна. Гърбът на Мерилин се опря в облегалката. Хоби извади куката от яката, сложи я под брадичката й и леко я повдигна — като фризьор, който намества главата на клиентката си, преди да започне работа. След това прокара върха през косата й бавно, отпред назад, после още веднъж и още веднъж. Косата й беше гъста и куката минаваше трудно. Очите й бяха затворени от ужас.

— Ти ме измами — каза Хоби. — Не обичам да ме мамят. Най-вече хора като теб. Аз те защитих, Мерилин. Можех да те продам заедно с колите. Може би още не е късно. Имах други планове за теб, но сега, струва ми се, мисис Джейкъб ще заеме твоето място в намеренията ми. Никой не ми беше казал колко е красива.

Куката престана да се движи и по челото на Мерилин потече тънка струйка кръв. Погледът на Хоби се премести към Джоди. Здравото му око я гледаше втренчено, без да трепне.

— Да — каза той. — Мисля, че ти си прощалният ми подарък на тръгване от Ню Йорк.

Избута главата на Мерилин напред с куката и тя отново се опря с ръце на масата. След това се обърна рязко.

— Въоръжен ли си, Къри?

Къри сви рамене.

— Бях. Взехте пистолета ми.

Мъжът с пушката вдигна нагоре блестящия револвер. Хоби кимна.

— Тони?

Тони пристъпи напред и плъзна ръце под мишниците, около колана и надолу по бедрата на Къри. След това продължи още по-надолу. Къри се извъртя светкавично и се опита да избие пушката от ръцете на другия, но той бе стъпил здраво на пода и светкавично заби цевта в корема на Къри. Къри се преви, останал без дъх, и получи втори удар — този път с приклада отстрани на главата. Свлече се на земята и Тони го преобърна с крак.

— Задник — просъска той презрително.

Другият леко се наведе и заби цевта на пушката в корема на Къри, достатъчно силно, за да го накара да изпъшка. Тони се наведе, опипа крачолите на панталоните му и извади два еднакви револвера. Закачи ги на показалеца си, вдигна ги високо и ги разклати. Металът издрънча. Бяха малки, от неръждаема стомана, като блестящи играчки. Имаха къси цеви.

— Стани, Къри — каза Хоби.

Детективът се обърна и се надигна на колене и длани. Беше замаян от удара по главата. Улови се за облегалката на канапето за опора и се изправи. Хоби направи крачка към него и се обърна към Джоди, Честър и Мерилин, сякаш бяха публика. Отвори дланта на лявата си ръка и започна да я удря с куката — все едно ръкопляскаше. Ударите ставаха все по-силни.

— Един прост въпрос от механиката — заговори той. — Ударът по края на куката се предава през метала на това, което е останало от ръката ми, и се поема от него. Разбира се, кожената основа е направена от специалист, така че болката се разсейва и е минимална. Но не сме в състояние да победим законите на физиката, нали? В такъв случай въпросът е кой първи чувства болката, той или аз.