Лий Чайлд - Лесни за убиване

Срещата с Джоди беше добрата изненада, а смъртта на Лион лошата — това беше ясно. Не му беше лесно да определи наследяването на къщата — то беше и добро, и лошо. Ричър получаваше първокласен имот, за половин милион долара, на брега на река Хъдсън, срещу военната академия „Уест Пойнт“. Къщата беше много удобна. Но си беше и проблем. Закотвяше го по много неприятен начин. Уседналият живот го объркваше. Толкова често се беше местил, че не можеше да си представи как би могъл да прекара остатъка от живота си на едно място. А и никога дотогава не беше живял в къща. Казармени помещения, офицерски бунгала и мотели — това бяха жилищата му. Бяха се превърнали в негова втора природа.

Терзаеше се от мисълта, че притежава собственост. През целия си живот не бе притежавал нищо, което да не се побира в джобовете му. Като дете бе имал топка за бейзбол, и толкова. Като възрастен имаше един период от седем години, в които притежаваше само чифт обувки, които предпочиташе пред стандартния военен модел. Веднъж една жена му подари портфейл с прозрачно прозорче, в което беше сложила снимката си. След време престана да се вижда с жената и махна снимката, но задържа портфейла. Останалите шест години от службата прекара само с обувките и портфейла. След като се уволни, добави и четка за зъби. Беше пластмасова, разглобяваше се на две половинки и можеше да се защипе за джоба като химикалка. Имаше и ръчен часовник, армейски, който в началото беше „техен“, но след това стана негов, защото не си го поискаха обратно. И толкова. Обувките на краката, дрехите на гърба, дребни банкноти в джобовете на панталоните, по-едри банкноти в портфейла, часовник на ръката и четка за зъби в джоба.

Сега имаше къща, а къщата е сложно нещо. Голямо, осезаемо, сложно нещо. Започваше с мазето. Мазето представляваше огромно тъмно пространство с бетонен под и бетонни стени, с открити греди над главата, като оголени кости. Там долу имаше тръби, кабели и машини. И пещ. Някъде навън беше заровен резервоар за гориво. Имаше и кладенец. През стената минаваха дебелите тръби на канализацията. Всичко представляваше много сложен механизъм, а той не знаеше как действа.

Горе изглеждаше по-нормално. Имаше лабиринт от стаи, до една приятно занемарени и неугледни. И всички си имаха своите тайни. Някои от ключовете за осветлението не работеха. Един прозорец не можеше да се отваря. Печката в кухнята беше твърде сложна, за да я използва. Цялата къща скърцаше и пукаше нощем, с което му напомняше, че е истинска и че трябва да мисли за нея.

Къщата обаче имаше и нефизическо измерение — бюрократичното. В пощенската кутия беше дошло някакво писмо относно нотариален акт. Трябваше да мисли за застраховка и за данъци. Трябваше да плаща за събирането на сметта. И за доставката на газ. Събираше всички подобни писма в едно чекмедже в кухнята.

Единствената вещ, която купи за къщата, беше една метална цедка за старата кафе машина на Лион. Реши, че това е по-разумно, отколкото всеки път да тича до магазина, за да купува книжни филтри.

В четири и десет сутринта той напълни цедката с кафе от кутията, наля вода и включи машината, после изплакна голяма чаша и я сложи на плота. Седна на един стол, облегна лакти на плота и се загледа в тъмната течност, която започна да изпълва каната. Машината беше много стара и клеясала отвътре. Обикновено кафето ставаше за пет минути. На четвъртата чу изскърцването на автомобилни гуми по асфалта отвън. Джоди не е издържала в офиса, помисли си. Надеждата му трая около минута и половина, докато колата не взе завоя и мигащата червена светлина не обля кухненския прозорец от ляво на дясно. След това угасна и моторът утихна. Вратите се отвориха и се чуха стъпки по чакъла отпред. Стана и изгаси лампата. Надникна през прозореца и видя два силуета, които се взираха през мъглата към пътеката за входната врата. Отдръпна се. Стъпките замряха и звънецът издрънча.

В антрето имаше два електрически ключа. Единият беше за лампата на верандата. Не беше сигурен кой е точно. Рискува с единия, не сгреши и видя светлината през стъклото на вратата. Отвори. Лампата — силен прожектор горе вдясно — освети лицето на Нелсън Блейк и част от Джулия Ламар, която не беше в неговата сянка. Лицето на Блейк не изразяваше нищо, освен напрежение. Ламар все още гледаше враждебно и с презрение.

— Не си си легнал — отбеляза Блейк. Беше констатация, а не въпрос.

Ричър кимна.

— Влезте — каза той.