Лий Чайлд - Лесни за убиване

Диърфийлд сви рамене.

— Ако не си ти, бил е човек, който ужасно прилича на теб. Знам със сигурност, че ти изпрати онези двамата в болница. Загазил си сериозно дори само заради това. Не съм запознат с другото, но Бюрото вярва на експертите си. Затова им плащаме в края на краищата.

— Те грешат — възрази Ричър.

— Можеш ли да го докажеш?

Ричър го изгледа.

— Трябва ли? Какво стана с „невинен до доказване на противното“?

Диърфийлд се подсмихна.

— Нека се придържаме към реалния свят, става ли?

Млъкнаха.

— Дати — каза Ричър. — Дайте ми дати и места.

Онези мълчаха. Диърфийлд гледаше безизразно пред себе си.

— Калан умря преди седем седмици — каза Блейк накрая. — А Кук преди четири.

Ричър запрехвърля събитията в паметта си. Преди четири седмици беше започнала есента, преди седем беше краят на лятото. В края на лятото не беше правил абсолютно нищо. Беше работил в двора. Занемарената в продължение на три месеца растителност го бе принудила всеки ден да излиза от къщата с коси, мотики и други непривични за ръцете му инструменти. С дни не беше виждал никого, дори Джоди. Тя беше заета с някакви съдебни дела. Една седмица тя беше в Лондон. Той не помнеше със сигурност точно коя. Беше прекарал времето сам, погълнат от задачата да отблъсне настъплението на природата, сантиметър по сантиметър.

В началото на есента беше насочил усилията си към вътрешността на къщата. Имаше доста неща за вършене. Справил се беше съвсем сам. Джоди беше останала в града, за да си проправя път нагоре по хлъзгавата стълба на служебната йерархия. Рядко прекарваха по няколко нощи заедно, но нищо повече. Не бяха пътували, за да има билети, резервации за хотел или печати в паспорта. Никакво алиби. Погледна седемте агенти, седнали срещу него.

— Сега вече искам адвоката си — каза той.

Двамата местни агенти го отведоха в първата стая. Статутът му се беше променил. Този път останаха вътре, при него, от двете страни на затворената врата. Ричър седна на пластмасовия стол и престана да им обръща внимание. Слушаше безспирното шумолене на оголената вентилация и чакаше, без да мисли за нищо.

Остана така близо два часа. Двамата пазачи чакаха търпеливо до вратата, без да го гледат, говорят или да помръднат. Той седеше на стола, вперил поглед в тавана. Имаше две вентилационни системи — едната вкарваше свеж въздух, а другата отвеждаше навън застоялия. Конструкцията беше ясна. Проследи с поглед тръбите и си представи големи, лениви вентилатори на покрива, които се въртят в противоположни посоки и карат сградата да диша като жива. Представи си как дъхът му се понася към нощното небе на Манхатън и към океана, как молекулите се смесват с атмосферата и вятърът ги отнася надалеч. За два часа можеха да се отдалечат на повече от трийсет километра от брега. Или четирийсет. Дори петдесет. В зависимост от условията. Не помнеше дали нощта беше ветровита. Май че не. Спомни си мъглата. Ако имаше вятър, нямаше да има мъгла. Значи нямаше вятър и застоялият въздух бе надвиснал неподвижно някъде горе над ленивите вентилатори на покрива.

След това в коридора се чуха гласове, вратата се отвори, пазачите излязоха и влезе Джоди. На фона на сивите стени тя беше ослепителна. Носеше бледорозова рокля и вълнено палто в малко по-тъмен нюанс. Косата й все още беше изсветляла от лятното слънце. Очите й бяха яркосини. Кожата й бе с цвят на мед. Посред нощ тя изглеждаше свежа като утрото.

— Здравей, Ричър — каза тя.

Той само й кимна. Тревогата беше изписана на лицето й. Джоди се приближи, наведе се и го целуна по устните. Ухаеше на цветя.

— Говори ли с тях? — попита я той.

— Няма да мога да се справя с това — отвърна Джоди. — Разбирам от финансово право. Но от наказателно право нямам никакво понятие.

Стоеше пред него, висока и стройна, с леко наклонена настрани глава, отпуснала цялата си тежест на единия крак. Всеки път, когато я видеше, му се струваше по-красива отпреди. Той се изправи и бавно се разкърши.

— Няма с какво да се справяш — каза той най-сетне.

Джоди поклати глава.

— Има, и то е много сериозно.

— Не съм убивал никакви жени.

Тя го погледна.

— Разбира се, че не си. Знам го. Те също го знаят, защото иначе отдавна щяха да са оковали ръцете ти в белезници, а краката ти във вериги и да са те откарали в Куонтико, вместо да се занимават с теб тук. Вероятно си тук заради другото. Видели са те. Изпратил си двама души в болницата пред очите им.

— Не е заради това. Започнали са твърде рано. Всичко е било подготвено дълго преди да подредя ония двамата. Не се занимавам с рекет, а Козо се интересува само от това — организирана престъпност.