Лий Чайлд - Смъртоносна жега

— Харесвате ли мексиканците? — попита жената.

Той сви рамене.

— Хора като хора. Нямам нищо против тях.

— Май не обичате хората?

— Зависи.

— А пъпеши обичате ли?

— Горе-долу.

— В цял Тексас няма по-сладки пъпеши от тамошните — каза тя. — Следователно няма и в целия свят, както смятат местните жители. Освен това през юли има родео, но за тази година го изпуснахте. А на север от Пейкъс е окръг Лъвинг. Чували ли сте го?

Той поклати глава.

— Никога не съм бил там.

— Най-слабо населеното място в Съединените щати — поясни жената. — Е, може би ако не броим някои кътчета на Аляска. Но и най-богатото по доходи на глава от населението. Жителите са всичко на всичко сто и десет човека, но има четиристотин и двайсет петролни кладенци.

Ричър кимна.

— Значи ще сляза в Пейкъс. Струва ми се забавно местенце.

— Някога там е бил истинският Див запад — каза жената. — Много отдавна, разбира се. Тихоокеанската железница построила гара в Пейкъс. Естествено, било пълно с кръчми и тъй нататък. Градчето имало лоша слава. Името му станало нарицателно. Превърнало се в глагол. Да пейкосираш някого означавало да го застреляш и да изхвърлиш трупа в река Пейкъс.

— Още ли го правят?

Тя пак се усмихна. Но по-различно. Част от елегантната изисканост бе отстъпила място на женско лукавство. Това облекчаваше напрежението. Правеше я по-привлекателна.

— Не, в днешно време почти не се случва.

— Семейството ви от Пейкъс ли е?

— Не, от Калифорния — каза тя. — Дойдох в Пейкъс след като се омъжих.

Продължавай да разговаряш, каза си Ричър. Тя ти спаси задника.

— Отдавна ли се омъжихте? — попита той.

— Скоро ще станат седем години. — Тя помълча и пак се усмихна. — За калифорнийско момиче това е рекорд.

Пътят се стелеше право напред из пустинната равнина. Тя увеличи скоростта. Предното стъкло оцветяваше изцъкленото небе в бледозелено. Термометрите на таблото показваха, че навън е четирийсет и три градуса, а вътре шестнайсет.

— Адвокатка ли сте? — попита Ричър.

За момент жената се озадачи, после разбра и изви глава към огледалото, за да погледне куфарчето.

— Не — каза тя. — Имам работа при адвокат.

Разговорът отново секна. Тя изглеждаше нервна, а това го смущаваше.

— И с какво още се занимавате? — попита той. Жената се поколеба.

— Старая се да бъда съпруга и майка. Освен това дъщеря и сестра. Грижа се и за няколко коня. Това е всичко. А вие?

— Нищо особено — каза Ричър.

— Все трябва да се занимавате с нещо — настоя тя.

— Е, навремето бях почти като вас. Син, брат и приятел.

— В минало време?

— Родителите ми починаха, брат ми също, приятелката ме заряза.

Калпава реплика, помисли си Ричър. Жената мълчеше.

— И нямам коне — добави той.

— Съчувствам ви — каза жената.

— Че нямам коне ли?

— Не, че сте сам-самичък на този свят.

— Минала работа — каза той. — Не е чак толкова зле, колкото изглежда.

— Не сте ли самотен?

Той сви рамене.

— Обичам самотата.

Тя помълча.

— Защо си тръгна приятелката ви?

— Отиде да работи в Европа.

— Не можехте ли да заминете с нея?

— Всъщност не й се искаше да замина.

— Разбирам — кимна тя. — А вие искахте ли?

Ричър не отговори веднага.

— Май не особено — каза накрая той. — Щеше да е прекалено улегнал живот.

— А вие не обичате улегналия живот, така ли?

Ричър поклати глава.

— Не ме свърта две нощи в един и същ мотел.

— Затова бягате от Лъбок — каза жената.

— А утре ще избягам от Пейкъс — добави той.

— Накъде?

Той се усмихна.

— Нямам представа. Точно това ми харесва.

Настана тишина. Не се чуваше дори шумът на двигателя.

— Значи наистина бягате от нещо — каза накрая жената. — Може би сте имали прекалено улегнал живот и искате да избягате от това чувство.

Той отново поклати глава.

— Не, всъщност е точно обратното. Откакто се помня, бях в армията, където животът изобщо не е улегнал, и чувството почна да ми харесва.

— Разбирам — каза тя. — Може би сте привикнали с хаоса.

— Сигурно.

Тя помълча.

— Какво е да бъдеш в армията откакто се помниш?

— Баща ми също беше военен. Тъй че израснах из военните бази по цял свят, а после надянах пагона.

— Но сега сте навън.

Той кимна.

— Да, свикнал на военен живот, без да има къде да отида.

Забеляза, че жената обмисля отговора. Усети как напрежението й се завръща. Може би неволно, без да го осъзнава, тя настъпи по-силно газта. Ричър имаше чувството, че нараства не само скоростта, но и нейният интерес към него.