Лий Чайлд - Смъртоносна жега

— Май на мен се пада да ти обясня това-онова — каза той. — Все някой трябва да го стори.

Не реагираше. Явно му липсваше талант за импровизация.

— Какво да ми обясниш? — попита Ричър.

— Как стоят нещата по нашия край.

Ричър се позабави още малко. Едно му е лошото на кафето — стимулира отделителната система.

— И как стоят нещата по вашия край? — попита той.

— По нашия край не водим боба̀рите там, където ходят прилични хора.

— Какво? — трепна Ричър.

— Кое точно не ти е ясно?

Ричър въздъхна. Оставаха около десет секунди.

— Нищо не ми е ясно — каза той.

— Не бива да водиш боба̀ри в свестни заведения.

— Какво е боба̀р? — попита Ричър.

Непознатият пристъпи напред. Отражението му нарасна с неестествена бързина.

— Латиносите — каза той. — Само боб плюскат.

— Латиноамериканците — поправи го Ричър. — Ако ще говориш на чужди езици, кажи го просто латинос, това е множествено число. И ако искаш да знаеш, тя си поръча кафе с лед. Изобщо не съм я видял да яде боб.

— Ти да не се правиш на умен?

Ричър привърши, въздъхна и се закопча. Не пусна водата. Струваше му се някак неуместно да го прави на такова място. Обърна се към мивката и завъртя крана.

— Е, от теб поне съм по-умен — каза той. — Няма две мнения по въпроса. Но това още нищо не означава. Ония хартиени кърпи са по-умни от теб. Много по-умни. Всяко отделно листче е истински гений в сравнение с теб. Могат едно по едно да минат през Харвард и да завършат с отличие, докато ти се мъчиш да изкараш начално образование.

Все едно, че дразнеше динозавър. Някакъв тлъст бронтозавър, чийто мозък е безкрайно далеч от всичко останало. Звукът влиза в ушите и след известно време бива възприет и осъзнат. Минаха четири-пет секунди, докато лицето на непознатия се промени. След още четири-пет секунди той замахна. Мощен, бавен замах на грамаден юмрук върху яка и тежка десница. Целеше се високо в главата на Ричър. Можеше и да нанесе сериозни поражения, ако беше улучил. Но не улучи. Ричър хвана с лявата ръка човека за китката и я спря на половината път. Влажно плющене отекна от плочките по стените.

— Бактериите на тоя под са по-умни от теб — каза той.

Извъртя бедра на деветдесет градуса, за да предпази слабините си, после се вкопчи в китката на противника. Някога можеше да троши кости с подобно стискане. Не беше въпрос на сила, а на свирепа решителност.

Но сега нямаше настроение.

— Днес ти е щастлив ден — каза той. — Откъде да знам, може и да си полицай. Затова ще те пусна.

Мъжагата гледаше отчаяно смазаната си китка. Пред очите му плътта се подуваше и почервеняваше.

— След като се извиниш — добави Ричър.

Онзи продължи да го гледа тъпо още четири-пет секунди. Като динозавър.

— Извинявай — каза той. — Много съжалявам.

— Не на мен, тъпако — прекъсна го Ричър. — На дамата.

Онзи мълчеше. Ричър засили натиска. Усети как палецът му овлажня от пот и се хлъзна върху края на показалеца. Усети как костите в китката изпукаха и се размърдаха. Лъчевата и лакътната кост се сближаваха повече, отколкото е предвидено от природата.

— Добре де — изпъшка мъжагата. — Стига.

Ричър пусна китката му. Онзи се дръпна, подпря я с лявата ръка и остана да стои задъхан. Гледаше ту Ричър, ту китката си.

— Дай ми ключовете от колата — нареди Ричър.

Мъжагата неловко се завъртя, за да бръкне с лявата ръка в десния джоб. Измъкна голяма връзка ключове и му я подаде.

— Сега върви да ме чакаш на паркинга — каза Ричър.

Непознатият отключи вратата с лявата ръка и се измъкна навън. Ричър пусна ключовете в мръсния писоар и пак си изми ръцете. Грижливо ги избърса с книжни кърпи и напусна тоалетната. Когато излезе на паркинга, здравенякът го чакаше на половината път между заведението и кадилака.

— А сега бъди много любезен — подвикна му Ричър. — Предложи да й измиеш колата или нещо подобно. Тя ще откаже, но по-важно е намерението, нали така? Ако бъдеш изобретателен, ще си получиш ключовете от колата. Иначе се прибираш пеш.

През тъмното стъкло видя как Кармен ги гледа с недоумение. Той й направи знак да отвори страничното прозорче. Кръгово движение, сякаш въртеше ръчка. Тя свали стъклото само на пет сантиметра, колкото да се видят очите й. Бяха изплашени и разширени.

— Този приятел иска да ти каже нещо — съобщи Ричър.

Той се отдръпна. Мъжагата пристъпи напред. Заби поглед в земята, после се озърна към Ричър като бито псе. Ричър го насърчи с кимване. Онзи вдигна ръка пред гърдите си като оперен тенор или френски оберкелнер. После направи чупка в кръста, за да заговори през тесния отвор.