Лий Чайлд - Нищо за губене

— Не виждам следи от изкопни работи — отбеляза Ричър.

— Заради дъжда — обясни Търман. — Всичко е в кал.

Ричър не отговори.

— Задоволих ли любопитството ти? — попита Търман.

Ричър мълчеше. Хвърли поглед надясно, към товарния камион. После наляво, към паркирания багер. И надолу, към земята. Дъждът се плискаше в локвите наоколо и барабанеше по дъждобраните на четири метра от него.

— Задоволих ли любопитството ти? — повтори Търман.

— Може би — отвърна Ричър. — Остава само да се обадя по телефона.

— На кого?

— Мисля, че знаеш.

— Всъщност не знам — каза Търман.

Ричър не каза нищо.

— Така или иначе, моментът не е подходящ да се обаждаш по телефона — каза Търман.

— Мястото също не е подходящо — каза Ричър. — Ще почакам, докато се върна в града. Или в Хоуп. Или в Канзас.

Търман се обърна и погледна към портала. После отново се обърна към Ричър.

Ричър кимна и каза:

— Изведнъж ти се прииска да разбереш с какви телефонни номера разполагам, нали?

— Не знам за какво говориш.

— Мисля, че знаеш.

— Кажи ми.

— Не — отвърна Ричър.

— Искам да се отнасят с мен с уважение.

— Аз пък искам да ударя голям шлем на стадиона на „Янките“. Но си мисля, че и двамата ще останем разочаровани.

— Обърни си джобовете — каза Търман.

— За номерата ли се притесняваш? — попита Ричър. Може да съм ги запомнил.

— Обърни си джобовете — повтори Търман.

— Накарай ме.

Търман застина, очите му се присвиха и по лицето му се прочете същото съмнение, което Ричър вече беше виждал пред хангара за самолета — същото дългосрочно изчисление на осем хода напред в играта. Отне му една или две секунди, после Търман рязко отстъпи и вдигна дясната си ръка. Дъждът изтрополи по ръкава му. Той махна на двамата си служители да минат напред. Те направиха по две големи крачки и спряха отново. Едрият беше отпуснал ръце покрай тялото си, а великанът удряше гаечния ключ в дланта си — мокър метал в мокра кожа.

— Не е честно да се бием — каза Ричър.

— Да беше помислил по-рано — каза Търман.

— Не е честно за тях — поясни Ричър. — Те са рязали обеднен уран. Болни са.

— Ще поемат този риск.

— Като Ъндъруд?

— Ъндъруд беше глупак. Аз им дадох респиратори. Ъндъруд не си носеше респиратора. Мързеше го.

— А тези двамата носеха ли си техните?

— Те не работят тук. И двамата са съвсем здрави.

Ричър погледна първо едрия мъж, а после великана.

— Вярно ли е? — попита той. — Наистина ли не работите тук?

И двамата кимнаха.

— И сте съвсем здрави? — попита Ричър.

Те отново кимнаха.

— А искате ли това положение да продължи повече от следващите две минути? — попита Ричър.

Двамата се усмихнаха и пристъпиха по-близо.

— Направи го, Ричър — обади се Вон. — Обърни си джобовете.

— Още ли се грижиш за мен?

— Двама срещу един. Единият е колкото теб, а другият е по-голям.

— Двама срещу двама — поправи я Ричър. — Нали и ти си тук.

— От мен няма полза. Дай да го преглътнем и да си ходим.

Ричър поклати глава.

— Не. Какво нося в джобовете си е моя работа.

Двамата мъже направиха още една крачка. Едрият беше отдясно на Ричър, а великанът — отляво. И двамата бяха близо, но не толкова, че да се докоснат. Дъждът шумно барабанеше по дъждобраните им. От косата на Ричър в очите му се стичаше вода.

— Нали знаете, че няма нужда да го правим? — попита той. — Все още можем да си тръгнем оттук като приятели.

— Не мисля така — отвърна началникът на обекта.

— Значи вие двамата изобщо няма да си тръгнете оттук.

— Голяма уста имаш — каза едрият мъж.

Ричър не отговори.

Едрият мъж хвърли поглед към великана и нареди:

— Хайде.

„Изпреварваща контраатака.“

Ричър финтира наляво, към великана. Великанът се отдръпна от изненада, а другият тръгна напред, за да участва в екшъна. Общата инерция ги понесе на запад. Като в някакъв съвършен малък балет. Ричър много внимателно заби петата си в калта, стрелна се в противоположната посока, на изток, и блъсна с лакът едрия в стомаха. Общата сила на удара беше двеста и петдесет килограма. Единият се движеше наляво, другият надясно, а лакътят на Ричър, с размерите на ананас, се движеше най-бързо от всички. Стомахът се намира малко над средата на тялото. Зад него е слънчевият сплит, най-големият автономен център на нервната система в коремната кухина. Един силен удар може да го парализира. Резултатът е силна болка и спазъм на диафрагмата. На свой ред последствието е падане на земята и борба за въздух.