Лий Чайлд - Нищо за губене

В купчината се виждаха и оголените корпуси на танковете, разглобени на парчета от хората на Търман. Повечето бяха разбити на много повече парчета — от други хора, които бяха използвали други методи за това. Нямаше никакво съмнение. По някои части все още се виждаха следи от камуфлажна боя за пустинен терен. Но тези части не бяха много. Повечето метал беше изгорен до матово черно. На синята светлина изглеждаше студен и блестеше под дъжда, но Ричър си помисли, че все още може да види как от метала се издига дим, а под него пищят войници.

Той се извърна. И погледна наляво.

Второто интересно нещо беше на сто метра източно оттам.

Огромен камион с осемнайсет колела.

Беше натоварен и готов да потегли. За кабината беше окачена товарната каросерия, а на нея имаше син контейнер на „Чайна Лайне“, дълъг дванайсет метра. Камионът беше огромна квадратна машина, марка „Питърбилт“. Стара, но добре поддържана. Каросерията беше плоска. Контейнерът приличаше на всеки друг контейнер, който Ричър беше виждал през живота си. Ричър тръгна към него сто метра, за които в калта и водата му трябваха две минути. Обиколи камиона. Изглеждаше впечатляващо. Беше изрядно боядисан, ауспухът зад кабината беше голям като петролен варел, зад предните седалки се виждаха сгъваеми легла, имаше цяла гора от антени и поне десетина огледала, големи като чинии. В сравнение с камиона контейнерът изглеждаше доста обикновен. С износена боя и избелял надпис, очукан на места. Беше здраво закачен за каросерията. Имаше двойна врата, осигурена със същите четири лоста и четири болта, които Ричър вече познаваше. Всички лостове бяха затворени.

Но нямаше катинари.

Нито пластмасови лентички.

Ричър хвана лоста в едната си ръка, изтегли се нагоре с другата и предпазливо се отпусна на долния ръб на контейнера, хлъзгав от дъжда. Със свободната си ръка хвана най-близкия лост и го бутна нагоре.

Лостът не помръдна.

Защото беше заварен за скобата. В отвора на скобата бяха заварени няколко сантиметра метал. Останалите три лоста също бяха заварени по този начин. Вратите бяха заварени една за друга, както и за пантите. Бяха направили прилежна поредица от заварки на петнайсет сантиметра една от друга, а лъскавият метал на тези места беше скрит от мацната мръсно синя боя. Ричър премести лоста в ръката си, подпъхна го между две заварки и силно го натисна.

Нямаше никакъв смисъл. Беше невъзможно. Все едно да се опитва да повдигне кола, като използва пиличка за нокти вместо крик.

Ричър слезе на земята и разгледа скобите, които закрепяха контейнера за каросерията. Бяха здраво затегнати. И заварени.

Той пусна лоста на земята и се отдалечи. Прекоси цялото оградено място и цялата ничия земя от другата страна на натрупаните контейнери, и цялата дължина на периметъра от вътрешната страна на стената. Беше голямо разстояние. Отне му повече от час. Накрая се върна от противоположната страна, от която беше тръгнал. От другата страна на вътрешния портал.

Ричър стигна на двеста метра от портала.

И видя, че се затваря.

Порталът се затваряше автоматично. Задвижваше се от електрически двигатели. Колкото и абсурдно да беше, Ричър си помисли първо това. Портите се движеха бавно, но равномерно. С постоянна скорост. Прекалено равномерно и постоянно, за да ги бутат хора. Движеха се неумолимо, с около трийсет сантиметра в секунда. Вече бяха под прав ъгъл спрямо стената. Всяка половина от портата беше широка пет метра. Значи им оставаше да изминат дъга с дължина около осем метра.

Двайсет и четири секунди.

Порталът беше на разстояние двеста метра. Двеста метра за двайсет и четири секунди не представляваха никакъв проблем за професионален спринтьор, който тича на писта. Но бяха малко невероятно постижение за професионален спринтьор, който тича в кал. И бяха абсолютно непостижими за Ричър. Въпреки това той неволно се стрелна напред, но забави крачка, когато осъзна каква е аритметичната реалност.

И спря съвсем, когато видя как през затварящия се портал влязоха четирима души.

Веднага ги разпозна — по габаритите, силуета, позата и движенията. Най-вдясно беше Търман. Най-вляво беше великанът с гаечния ключ. По средата беше началникът на обекта. Пред себе си той буташе Вон. Тримата мъже вървяха спокойно. Бяха облечени с жълти дъждобрани, широкополи шапки и гумени ботуши. Вон обаче не беше защитена от времето. Беше прогизнала до кости. Косата й беше залепнала за главата. И се препъваше, сякаш на всеки няколко крачки я блъскаха в гърба.