Йо Цибел - Градът на прокълнатите

За стотен път разумът му капитулираше пред въпросите. Като че ли имаше някакъв възел в мозъка си. Сякаш мислите му се сблъскваха със стоманена врата, която не поддаваше дори и на милиметър. Какво се беше случило с него?

Зорбан вървеше с тежки крачки през рядката трева. Връщаше се при хората си. Аруула спря при Мат. Откакто го беше освободила от пещерите на тараците, почти не се откъсваше от него. Беше добре да имаш до себе си някого, на когото да можеш да разчиташ.

Мат разтвори ципа на летателния си костюм. Беше мокър от пот поради мъчителния преход през изминалия ден. Лек ветрец духаше от юг към високото плато.

Мат извади компаса от нагръдния си джоб. Погледът му проследи течението на реката. На по-малко от километър на изток изчезваше в дълбокия пролом между двата склона. Във всеки случай компасът на Мат показваше, че реката тече в югоизточна посока.

Нямаше представа къде са се приземили другите два самолета и катапултиращата седалка на Смайт. Но поне един от тях се е отдалечил от „Кристъфър-Флойд“ в същата посока. На юг. Малко преди сблъсъка на кометата Мат видя машината да се носи в свредел из стратосферата. Вероятността да намери Ървин Честър, Джени Йенсен и другите беше смехотворно малка. Но не и равна на нула. Мат нямаше избор — трябваше да ги търси. Може би в „обетованата земя“.

Рамо до рамо отидоха с Аруула при другите.

— Годежен пръстен? — попита Аруула тихо. Мат вдигна рамене. — Мислиш си за другите огнени птици ли? — Мат кимна. Вече не се изненадваше, че тази удивителна жена се досещаше за мислите му. — Ще ти помогна — каза му.

Мат се обърна, за да скрие от нея горчивата си усмивка. Как би могла тази полудива жена да му помогне отново да намери приятелите си.

Шумни гласове се смесиха с монотонното барабанене на дъжда. Шумни гласове и писък за помощ, който се стори познат на Друлца. Надигна се от постелята си от кожи и натъпкани със суха трева чували и закуцука през залата към един от четирите огромни арковидни прозорци.

Късите й космати пръсти се протегнаха към бръшляновия гъсталак и го разгърнаха. Между прогнилите опорни греди се взря към широк квадратен площад. Долу растяха трънаци и малки дървета.

От три страни площадът беше ограден със зелен вал от бръшлян, лози и други пълзящи растения. Обрасли фасади на къщите. Срещу прозорците на Друлца, на разстояние около хвърлей копие, издължен плосък хълм представляваше границата с площада. Куп развалини. Върху него растяха храсти и висока до хълбок жълтеникава трева.

Друлца видя осем от хората си да се поклащат два етажа под нея. Блъскаха пред себе си пленници. Трима голокожи. А дърпаха през площада и един пленник с две яки вериги. Необикновено едър пленник — тарак!

Издутите устни на Друлцината паст се присвиха в безброй бръчки. Нададе дрезгав крясък. В последно време нямаше много причини за смях. Откакто черният враг завземаше къща след къща. Но видът на плячката долу я накара да се засмее.

— Вкусно — изграчи тя.

Наблюдаваше внимателно към кулата. Напуканият, криво-ляво подпрян от стволовете на повече от десетина дървета каменен паралелепипед все още се издигаше на двадесетина крачки над покрива. Короната на някакво широколистно дърво стърчеше над остатъците от керемиди, обрасли почти напълно със зелен гъсталак. От скелето за камбаните се извиваха разкривени стволове на брези.

А над тях, най-отгоре, между остатъците от зъбците на кулата Друлца видя сенките на стражите. Копията им стърчаха над порутените била на зъбците.

Отпусна клонките на бръшляна. Сега само мигащата светлина на факлите осветяваше залата. Друлца се затътри покрай оформената от каменни блокове маса към трона си. Намираше се на лицевата страна на залата. Представляваше стол от завързани груби дънери. Беше покрит с кожи и се опираше на четири пирамидално наредени пласта дърво.

Естествено, че войниците щяха да доведат пленниците първо при нея. При нея, върховната майка и херцогиня. За разлика от херцога никога не приемаше хората си, легнала в постелята си. През дългия си, почти четирийсетгодишен живот старата вулфанка си бе изградила нещо като стил. Чисто и просто беше по-добре, когато хората с по-нисък ранг бяха принудени да те гледат отдолу нагоре.

Изкачи трите стъпала до трона си. Хълбокът я болеше. Бойна рана. Преди пет години черният враг я беше улучил. Имаше и още по-лоши неща. Други умряха и от по-незначителни наранявания. Но Друлца напълня, откакто не можеше да върви както трябва. Четирите стъпала до трона я напрегнаха. Дишаше със свистене, когато се отпусна на трона. Грижливо оправи жълтата си кожена тога.