Джовани Бокачо - Декамерон

Много време ще ни е необходимо, за да разказваме кой от двамата повече се засрамил: дали Спинелочо, като видял Дзепа и се уверил, че той знае всичко, или жена му, като видяла мъжа си и разбрала, че той е чул онова, което тя била извършила над главата му. Дзепа се обърнал към нея с думите: „Ето накита, който обещах да ти подаря.“

Спинелочо излязъл от сандъка и без много обяснения заявил: „Дзепа, сега си уредихме сметката; затова, както сам ти каза преди малко на жена ми, най-добре ще бъде да си останем приятели, каквито си бяхме и преди, и тъй като нищо друго не ни е отделно освен нашите жени, нека и те станат общи.“

Дзепа се съгласил и четиримата седнали да обядват заедно в най-голям сговор. Оттогава насетне всяка една от двете жени имала по двама мъже, а всеки един от тях имал по две жени, но това не ставало причина нито да се карат, нито да се бият.

Лекарят магистър Симоне пожелава да бъде допуснат в някаква дружина, която се занимава с корсарство. Бруно и Буфалмако го подучват да отиде през нощта на едно място, а Буфалмако го бутва в помийната яма и го оставя да лежи там.

След като дамите си побъбрили за двамината сиенчани, които направили жените си общи, кралицата, чийто ред да разказва дошъл, за да не наруши правото на Дионео, започнала така:

— Любезни дами, със скроената му от Дзепа подигравка Спинелочо си получи заслуженото; затова и аз мисля, както преди малко твърдеше Пампинеа, че не бива да бъдем строги съдници, когато някой се подиграва с друг, който или сам си го търси, или заслужава да постъпят така с него. Спинелочо е заслужавал да се отнесат с него по тоя начин; аз пък ще ви разкажа за друг човек, дето сам си го е търсел, и мисля, че тия, които се подиграли с него, трябва да бъдат похвалени, а не порицани. Човекът, с когото се случила тази история, бил лекар и макар да бил голямо говедо, върнал се от Болоня във Флоренция облечен в мантия, подплатена с катерича кожа.

Всеки ден ние виждаме как мнозина наши съграждани се завръщат от Болоня кой съдия, кой лекар, кой нотариус, облечени в дълги и широки дрехи, в пурпур, катеричи кожи 94 94 „… в дълги и широки дрехи, в пурпур и катеричи кожи…“ — Болонският университет е бил прочут през Средновековието, а пурпурни мантии, подплатени с катеричи кожи, по това време са носели лекарите. и какви ли не още белези за високия им сан; но всеки ден ние виждаме и друго — доколко тия хора наистина имат качества да бъдат такива. Един от тях бил и някой си магистър Симоне да Вила, чиято глава не била толкова пълна с наука, колкото кесията му — с парите на неговия баща. Той се прибрал в нашия град не много отдавна, отседнал да живее на улицата, която днес наричаме Виа дел Кокомеро, ходел облечен в пурпур, с отличителната ивица на рамо, и се хвалел, че бил доктор по медицина. Та тоя магистър Симоне, който, както вече споменахме, се завърнал неотдавна, измежду многото си заслужаващи внимание навици имал и привичката, когато излизал с някого, да го пита и разпитва за всеки срещнат, като на всичко обръщал внимание и всичко запомнял, сякаш трябвало да съставя церове за своите болни, съдейки по постъпките на другите хора.

Измежду людете, привличащи най-много неговото внимание, били и двамината живописци Бруно и Буфалмако, за които днес стана дума на два пъти; те били неразделни другари и негови съседи. Понеже му се сторило, че те — както си и било — си живеели най-безгрижно и от весело по-весело, той разпитвал мнозина що за хора са тия двамата; всички му отвръщали, че и единият и другият са бедни живописци, но той не можел да повярва, че е възможно хем да са бедни, хем да си живеят толкова безгрижно и весело; и тъй като се говорело, че и двамата са остроумни люде, той решил, че те сигурно си докарват големи доходи от друго място, за което никой нищо не знае; затова намислил, ако му се удаде случай, да се сприятели с двамата или поне с единия от тях. Той успял да стане близък с Бруно, а живописецът, след като се срещнал на няколко пъти с него и разбрал колко му е умът, почнал да се забавлява с него, слушайки глупавите му бръщолевения; пък и на лекаря също му било много приятно да беседва с Бруно. След като поканил Бруно няколко пъти на обед и решил, че вследствие това може да разговаря с него като с близък човек, лекарят му казал колко се чудел и на него, и на Буфалмако, задето си живеят толкова весело, въпреки че не са заможни, и го помолил да му обясни как успяват да правят това. Като изслушал лекаря, Бруно си рекъл, че и тоя му въпрос е като другите му глупави и безсмислени дрънканици, прихнал да се смее и понеже намислил да му отговори, така, както оня заслужавал заради глупостта си, отвърнал: „Магистре, малцина са хората, с които бих се решил да споделя какво правим, но пред вас не ще се въздържа и ще ви кажа, защото сте мой приятел и съм уверен, че няма да го кажете другиму. Вярно е, както и вие сте забелязали, че аз и моят приятел си живеем най-весело и безгрижно, та дори и повече; с това, що изкарваме от нашия занаят и от малкото имот, който притежаваме, ние не бихме могли да плащаме дори и водата, която изпиваме; но аз не бих искал това да ви наведе на мисълта, че се занимаваме с грабежи. Не, ние се занимаваме с корсарство и по този начин, без да ощетяваме никого, си набавяме всичко необходимо и за да задоволяваме нашите нужди, и за да се веселим. Това е причината, за да живеем така весело, както сам виждате.“