Джовани Бокачо - Декамерон

Ученият младеж разбрал много добре по гласа й колко е отпаднала, успял да зърне и част от тялото й — цялото обгорено от слънцето, трогнал се и от това, и от смирените й молби, изпитал към нея известно съжаление, но въпреки това отвърнал: „Зла жено, ти няма да умреш от ръката ми; можеш да загинеш и от собствената си ръка, стига да пожелаеш; а за да угасиш жаждата, от която изгаряш, ще получиш от мен толкова вода, колкото огън получих от теб, за да се предпазя от студа. За едно само ми е много мъчно: че докато аз трябваше да церя болестта си вследствие оня студ и да ме налагат с топъл вонящ тор, твоите рани от жегата ще бъдат лекувани с хладка и благоуханна розова вода; че докато аз за малко не изгубих и нервите си, и живота си, ти, макар и да се лишиш от кожата си вследствие изгарянията, ще си останеш все така прекрасна, подобна на змия, която си е сменила кожата.“ Тогава дамата изохкала: „Ах, каква съм нещастница! Дано Господ рече да дари моите прелести, спечелени по тоя начин, на тоя, дето ми желае злото! Но я ми кажи ти, дето си по-жесток и от най-кръвожадния звяр, как ти дава сърце да ме мъчиш по тоя начин? Какво повече можех да очаквам от теб или от когото и да е другиго, ако бях избила Целия ти род в най-ужасни мъчения? Истина ти казвам, аз не знам дали дори с някой изменник, станал причина за гибелта на цял град, биха се отнесли с по-голяма жестокост от тази, която ти прояви към мен, като ме остави да се изпека на слънцето и да бъда изядена от мухите! Освен това ти не пожела и чаша вода да ми подадеш, а дори и на осъдените, преди да ги отведат на смърт, им дават да пият по няколко пъти вино, ако те пожелаят. Аз виждам, че ти си неумолим в непреклонната си жестокост и не се трогваш ни най-малко от моите мъки, затуй ще се приготвя най-търпеливо да дочакам смъртта; дано Господ Бог се смили над душата ми, а аз го моля за едно: да може да съзре с праведните си очи какво вършиш ти.“ Щом изрекла тия слова, тя едва се дотътрила до средата на площадката и като изгубила всякаква надежда да се спаси от страшния пек, рекла си не веднъж, а безброй пъти, че ще пукне от жажда (да не говорим за другите мъки) и продължила да плаче, проклинайки злата си съдба.

Но тъй като наближавало привечер, ученият младеж си рекъл, че си е отмъстил предостатъчно, заповядал да приберат дрехите й и като ги загърнал в наметалото на своя слуга, отправил се към дома на клетата жена; когато стигнал там, той видял слугинята й да седи на вратата, потънала в скръб и незнаеща какво да предприеме. Той я запитал: „Миличка, какво се е случило с твоята господарка?“ Слугинята отвърнала: „Месер, нищо не знам, мислех, че тая сутрин ще я намеря в леглото й, където, както ми се стори, тя легна снощи, но никъде не можах да я намеря, пък и не знам какво й се е случило, та затуй съм опечалена. А вие, месер, нищо ли не знаете за нея?“ Ученият младеж отговорил: „Хубаво щеше да бъде, ако и ти ми беше паднала в ръцете там заедно с нея, та да накажа и теб, както наказах нея, за онова, което ми стори! Но бъди сигурна, че и ти няма да ми избягаш и така ще ти платя за твоите деяния, та никога вече да не се подиграваше над някой мъж, без да си спомниш за мен!“ След тия слова той се обърнал към слугата си и му заповядал: „Дай й тия дрехи и й кажи, ако иска, да отиде да потърси господарката си.“ Слугата изпълнил заповедта; щом взела дрехите, слугинята веднага ги познала и като чула какво й казали, много се уплашила да не би да са убили господарката й, та за малко щяла да изпищи; после се разридала и щом ученият младеж си тръгнал, тя хукнала презглава към кулата е дрехите в ръка.

Не щеш ли, за зла участ същия ден се изгубили две прасета на един ратай на дамата; той излезнал да ги търси и стигнал чак при кулата малко, след като ученият младеж си отишъл; докато ходел и се оглеждал за свинете си, ратаят чул плача и риданията на клетата жена, затова влязъл в кулата и викнал колкото му глас държи: „Кой плаче там горе?“ Дамата познала гласа на своя ратай, назовала го по име и рекла: „Моля те, иди да намериш моята слугиня и гледай да я доведеш тук.“ Ратаят я познал и ахнал: „Боже господи, мадона, какво е станало, та сте тук? Вашата слугиня ви търси цял ден къде ли не, но кой можеше да си помисли, че се намирате тук?“ Той изправил до стената двата странични пръта на стълбата, след което почнал да привързва към тях напречните стъпала; в това време пристигнала слугинята, влязла в кулата и не можейки повече да се сдържа, плеснала с ръце и викнала: „Къде сте, моя мадона?“ Щом чула гласа й, дамата се развикала колкото сила имала: „Тук съм, сестрице, горе съм. Недей да плачеш, а ми подай дрехите!“ Като й чула гласа, слугинята се поуспокоила, покатерила се по стълбата, която в това време ратаят почти успял да сглоби до края, и с негова помощ се изкачила на площадката; като видяла, че нейната господарка лежи на пода гола. изнемощяла и обезобразена, приличаща повече на обгорен пън, отколкото на човек, тя коленичила край нея, забила нокти в лицето си и се разридала така. сякаш оплаквала мъртвец. Но дамата я помолила да млъкне и да й помогне да се облече; а след като разбрала, че никой друг освен тия, дето й донесли дрехите, и ратаят, който се намирал там, не знаели какво е станало с нея, тя се поуспокоила и ги заклела да не продумват пред никого ни думица за станалото.