Алекс Болдин: Европейски стандарт

— Хей Мироне, къде се загуби бе човек? Спри се де! Чакай да те видя. Нещо не се обаждаш. Ядосват ли те даскалията? — провикна се Чико към един замислен и бързащ човек по главната улица. Човекът забави ход, огледа се изненадано и след известно колебание подаде ръка за здрависване.

— Ти ли си бе, Чико! Здрасти! Много моден вид имаш!

Тази констатация мигом предизвика цъфтяща усмивка на гладко избръснатото лице на Чико. Той се изпъчи, махна някаква несъществуваща прашинка от ревера на сакото си, вдигна слънчевите очила над челото си, както модата диктуваше сега, и продължи:

— Европейски стандарт, бе приятел! Четеш ли вестници? Министърката по европейска интеграция се скъса да търчи по европейските столици. Мошеници въртят луд бизнес с недвижими имоти по Черноморието. Настаняват европейски туристи и им гушкат парите, та ние ли няма да опитаме да направим нещо по въпроса.

— Ти какво специално правиш по тоя въпрос?

— Не виждаш ли? Подобрявам външния си вид. Опитвам се да стана европеец. Виж ме! Тези обувки са чехски, ризата — германска, сакото — шведско, панталона — холандски, вратовръзка… — Чико се запъна. Той Явно, не можеше да си спомни в момента, откъде е спомената вещ, след това умело замазвайки фала продължи.

— Сега планирам да купя един дънков костюм от Италия. Ти как я караш?

— Зле е! Много е зле. — въздъхна Мирон.

Той зашари разсеяно с поглед към сградата на пощенската палата. — Готвят се да затворят техникума.

— Останаха много малко ученически паралелки, а децата са една шепа. С колегите се чудим какво да правим. При мен са само тревоги и притеснения, какво друго да ти кажа?

— Защо му мислиш толкоз? С професия като твоята навсякъде се пробива. В града има още един техникум. Опитай там.

— Лесно е да се каже. Аз не съм единствения. Много колеги има които чакат за работа. При теб как е? Как я караш? Имаш ли работа?

— Абе! Работя! Да не ти се случва работа като моята! Цяла седмица не мога да се прибера у дома. Дори кварталните кучетата вече ме забравиха. Работя из Влашко. Като се върна в събота, целия воня на пот и мръсотия. С колегата спим в един коптор. Комарите ни ядат, денем и нощем. На началството все не може да се угоди.

— Външният ти вид обаче е добър. Все едно идваш от модно ревю. От къде намираш тези дрехи? Ожени ли се?

— Какво говориш, бе Мироне! Аз и женен! Трябва да се срути Балкана ако се случи това събитие. Човек обаче трябва да има добър външен вид. Ако не прочетеш в очите на мацките интерес, значи свършил си. Остава да си напишеш завещанието и да си потърсиш евтина погребална агенция. При мене това е принцип! Може да нямаш пари в джоба, но отвън трябва да те избива на фукарлък! А гледай ти как си облечен! Целият си в сив цвят. Тези дрехи сякаш си ги извадил от разнебитена перална машина.

Безметежната усмивка отново цъфна на устните му и ръката му по навик се насочи към зализания алаброс. — Хайде да те водя на едно място, хайде! Настроението мигом ще ти се вдигне.

Той хвана Мирон под ръка и го поведе към старата търговска улица на града.

От вратата на широко отвореното VIP заведение, протяжно се носеше балада на Ози Озбърн. Две — три жълти таксиметрови коли, прилежно чакаха така желаните пътници. Шофьорите им скучаеха активно, кой отворил вестник, кой чоплещ слънчогледови семки.

До тях две разголени проститутки, се кикотеха невъздържано. Разказваха си някаква интересна житейска история случила се през изтеклата нощ. Дребно девойче бе седнало на стол пред малкия интернет клуб. То имаше уморен вид. Държеше между пръстите си запалена цигара. Тя вече ги обгаряше, но то сякаш не я забелязваше.

— Накъде сме тръгнали, бе Чико?

— Трай бе! Ще видиш! Внимавай сега! Значи, животът си върви. Ние обаче трябва да сме в тон с него. Чико щом вземе аванса какво мислиш, че прави? Води гаджето си в пицария „Наполи“ или в китайския ресторант? Ами! Отива най-напред да види европейската стока. Хей тука е! Влизай!

В една от най-красивите постройки на града, срещу лъскавата частна банка, се ширеше магазин за дрехи, „втора ръка“. Собствениците и бяха изчезнали нанякъде и сега тя се стопанисваше от един предприемчив българо-турски гражданин. Обширният приземен етаж побираше цяла конфекция от употребявани дрехи, внос от Германия. Дамската стока бе изложена на долния етаж, а на горния-мъжката.

— От тук ли пазаруваш? Германците си изхвърлят дрехите а ти ги носиш! Къде ти е българското достойнство, бе човек? Нашата стока също е добра, само да знаеш къде да я купуваш.