Алекс Болдин: Сънят на легионера

Побягнах към края на арената. С гръмогласен рев свирепата ужасна твар ме преследваше по петите. В един момент се обърнах пъргаво и отстъпих встрани. Това го изненада. Не можеше да спре. В момента когато мина покрай мен му нанесох смъртоносния удар под лявата плешка. Последва силен рев изпълнен с болка и отчаяние. То приклекна на предните си крака, а след това се килна встрани, тупна тежко на пясъка и след няколко дълбоки хрипа издъхна. Публиката не очакваше такъв изход. Тя бе затихнала в мълчание. Аз самият не очаквах да изляза жив от този двубой. Реакцията ми беше сляпа и инстинктивна. Помогна ми и обучението, което бе развило и засилило рефлексите ми.

Стоях настръхнал край мъртвото животно, с треперещи ръце и крака и не знаех какво да сторя. Публиката зарева възторжено, неистово. Така тя поздравяваше победителя. Да! Наистина бях победител. Всички мои предшественици бяха разкъсани от животното, а аз го убих.

Вдигнах поглед и се загледах натам, където бях видял русокосата. Тя бе станала от мястото си, бе доближила големеца и му говореше нещо наклонила глава.

Посочи към мен, а след това се отдръпна, и леко ми махна с ръка. Поклоних се боязливо на всичко страни и все още треперещ напуснах арената.

Следващата ми нощ бе изпълнена с кошмари. Те се редяха един след друг. В тях усещах как ме разкъсваха, много и много пъти. Чувствах дори физическата болка от ноктите и зъбите. Призори, облян в студена пот, се бях унесъл в тежък и изнурителен сън.

С първите лъчи на слънцето усетих лекото отваряне на входната врата. Край мен се разнесе приятен аромат, а ефирното движение на въздуха донесе прохлада на лицето ми. Една нежна длан ме погали по челото. Отворих очи. Над мен се бе надвесила русокосата. Гледаше ме нежно. Усмихваше се…

— О, Дионис! Ти си жив! Как се радвам, че си жив! — Тези слова напълно ме разбудиха. Повдигнах се на лакът, хванах ръката и, загледах се в дълбините на сините и очи.

— Коя си ти? — попитах развълнуван.

— Нима не си спомняш? Летия! Но ти не си Дионис! Не си божеството. Как е името ти?

— Сантоний! Така ме наричат сега. Не зная кой съм, не помня името си. Спомням си само битката на оня далечен връх. Сякаш се бях появил от нищото. Кажи ми какво знаеш за мен?

— Да, сега разбирам. Ти си поел от моя прах, от праха на безсмъртието. Аз ти бях оставила малко от него в кутията. Открил си я и си поел от него. Пренесъл те е от твоето време в моето, както ти ми го обясняваше по-рано. Изгубих своето племе. Баща ми, жреца Вологес бе убит, точно когато ти се появи на оня жертвен камък. Ти стана свидетел на гибелта на племето ми — бесите.

— Как говориш само, сякаш сме се познавали от цяла вечност!

— Така е. Познавахме се. Аз бях дошла при теб. Бях поела от праха на безсмъртието. Исках да спасиш племето ми, но закъснях. Нищо не можеше да се направи. Сега и двамата сме пленници.

Ти си гладиатор, а аз робиня на императора, далеч от родните земи и планини. О, Сантоний, какво стори съдбата с нас? Защо стана така?

Императорът е благосклонен към мен. След като ти уби лъва, аз го помолих да те назначи легионер в легиона на сина му. Скоро той ще замине за земите на Дакия за да се бие и победи Децебал, вожда на даките. Те обитават на север от родните ми планини. Ще бъда щастлива ако се върнеш и видиш отново местата където се срещнахме за първи път. Аз няма да съм жива да го сторя. Скоро ще се разделим. Не зная дали отново ще те видя. След седем дни ще придружа императора и свитата му на кораба на път за Памфилия. Съдбата отново ни разделя, мили.

Хванах ръката на Летия, замилвах нежната и руса коса. Тя се наведе и устните ни се сляха в дълга целувка. Как дълго търсех тая жена. Разбрах, че съм имал прекрасен живот и прекрасно минало, което беше отлетяло безвъзвратно и завинаги. Попаднал бях в друг свят, жесток и необясним. Не можех да се върна обратно, не можех без нея… Не знаех как! Бяхме погубени от времето и обстоятелствата.

— Трябва да тръгвам. Може да ме открият и ще стане лошо и за двама ни. Сбогом Дионис, Сантоний!…

Не желаех да се разделяме, но тя го бе решила. Летия ме прегърна нежно за последен път и изчезна…

…Стреснах се. Светилникът трепкаше с угасващ пламък. Немощната ми ръка бе изпуснала перото и то бе паднало на прашния под. Оризът в купичката беше изстинал, а малкото създание до мен бе задрямало в скута ми. Навън мръкваше. Край дома ми минаха войници. Пееха и подрънкваха с броните си.

Вдигнах перото и думите отново се заредиха по пергамента. Мислите ми литнаха назад неудържими и нетленни…