Алекс Болдин: Зарезан

По калния лозарски път се задава нестройната редица на останалите туристи. Те са около десетина души. Повечето не ги познавам. Когато наближават с изненада различавам Тео. Преди около двайсетина години бях негов началник в малко заводче. Сега Тео е възмъжал, наедрял. Хубава тъмносиня раница се полюшва на гърба му. Дали си е същия дървен философ както по-рано. Е, след малко ще разбера!

— Здрасти старши! — поздравява ме Тео. Поглежда ме ехидно и присмехулно както някога. — Защо не те виждам по балканите?

— Ами появи ми се кокоши трън на лявото ходило. — уточнявам мъдро. — А ти ожени ли се или още лъскаш бастуна?

— Хей, мамка му стара, защо ме излагаш пред толкова много хора. Не си остави навика да се бъзикаш с подчинените.

— Добре ли чух? Подчинени? Отдавна не съм ти началник. Сега е пълна свобода и демокрация. Се-Де-Се!!! Давай да скачаме! Ако трябва, Енчо ще намери някое жълто паве за да бъде скачането по автентично.

— Хей, бъзикач! Не може човек да те наддума…

— Е-е-е-хо-о-о! — Провиква се Пачо. Той е опекъл първите късове месо. Глътнал е две-три чашки ракия и с тоя емоционален възглас обявява започването на празника.

— Масата мигом се отрупва с всевъзможни ястия и салати. Няколко бутилки червено вино започват обичайната си обиколка между празнуващите се.

— Чакайте бе! Чакайте! — провиква се Енчо. — Ама вие не сте никакви лозари. Започнахте лапането и пиенето без важния ритуал. Трябва да зарежем лозето…

— Вярно, бе. — подкрепям инициативата. — Ами ако тая година нищо не се роди? Енчо, давай ножицата!

Бях най-възрастния индивид в компанията и на мен се пада честта да зарязвам. Втурваме се към една нещастна лозица, наобикаляме я, и аз протягам ръка с ножицата. Нали най-възрастният трябва да реже? Така си е било от край време.

— Хей Тихо, къде е Джи-Ес-Ема, бе пич? Щракай по една снимка за спомен.

Скупчваме се около лозицата, озъбваме усмивките в позата „зеле“, моя милост протяга ножицата и … хоп! Щрак! Готово!

— Я да видим какво излезе? — провиква се Пачо. Ама защо си застанал срещу слънцето, бе майсторе. Та ти си снимал слънцето а не навалицата. Е-ха-а-а! Не те бива за фотограф.

Един изпуснат върховен момент никога не е същия, дори когато нарочно се повтори. Бутилките с червено вино продължават прекъснатата си обиколка дотогава, докато наистина става много весело. Това го отчитам по погледа на околните и най-вече по моя. С хранителната ми диета е свършено. На Зарезан и диета…! Това никога не е било! Като ще е Зарезан, нека да е истински Зарезан, а не нещо като… знам ли какво?

В компанията има и една дребно петгодишно момиченце, Мая се казва. Бяха му сипали да пийне малко вино. Пийна детето пък като се започна едно хилене, едно кикотене та чак се стигна до песента „Зайченцето бяло…“. При нас, по-възрастните, понеже тая песен е отдавна забравена, минаваме на познатия репертоар, „Градил Илия килия“ и „Белите манастири“. Не винаги човек помни текста на любимите си песни, особено след три ракии и четири вина. В такива случаи идва на помощ песнопойката. Една от дамите-туристки никъде не мърдаше без своята песнопойка. И сега, тая малка раздърпана книжка, започва игриво да минава от ръка на ръка според това на кой му идва порива за песен и на кой му убягва желания текст.

Мръвките от масата до жаравата и обратно вървят като на конвейер. От къде се взе толкова месо, не мога да си обясня. Сякаш туристите са заклали цяло прасе и късовете от него са разпределили по раниците си. Главният пекар, Пачо блести с цялата си хубост и настроение. Пие, пее и пече.

— Абе това месо нещо е станало на въглен. — отбелязва Еми. — Па-а-чо! Съсредоточи се бе човек! Изгори мръвката!

— Е-мен-це, да не съм на финансова реви-зи-я, ма ду-ши-це! Да се съсредо-то-чавам! Ъц! — хлъцва той. — Ейе-хо-о-о! Кето-о-о! Дай пищо-ве-те, ма! Дай ми ги да пуц-на, само веднъж, ма!

Нещо гръмва във въздуха. Всички се оглеждат. Търсят с очи вероятно пищова, с който Пачо се канеше да гърми. Оказва се бомбичка-пиратка. Енчо, като стабилен организатор, не е забравил и тоя атрибут.

— Дръжте го, че падна във огъня, бе хора! — възгласът е на Тихо.

Пачо наистина се е катурнал напред. Забил е нос в разгарящите се съчки и якето му, лизнато от пламъка, е започнало да пуши. Двама го хващат под мишници и го завличат в къщето. Полагат го на изтърбушения диван и го завиват с едно старо, кърпено одеяло. Има точно два часа време регламентирано за да изтрезнее. По график, тръгването трябва да стане по светло.