Алекс Болдин: Кутсуз

Петък е, тринайсети октомври! Лошо съвпадение на ден и дата! По една случайност дистанционното се е включило на „Канал Осем“. Даниел Цветков стои в средата на аудиторията и лигаво разнищва темата за фаталността на числото тринайсет. Обаждат се слушатели, кой по-разпален, кой по-загрижен и всеки споделя болката си. Животът е тежък за повечето от тях. Като правило, водещият с лекота обръща сериозните проблеми в леки и безгрижни майтапи. Такава е тактиката му. На който не му харесва да не гледа и слуша.

Гледам разсеяно телевизионния водевил и поскубвам едри сочни зърна от купата с грозде, мъдреща се на салонната масичка. По принцип мразя тези предавания, защото са зле замислени и още по-зле реализирани. За съжаление мачове няма, по нито един от шестнайсетте канала на пенсионерския програмен пакет. Всъщност в тоя пакет се въртят безспир само две теми, „чалга“ музика и латино сериали. Някой беше казал, че най-добре се затъпява от латино сериали. Сигурно е прав или щом го твърди, значи го е изпитал на себе си. През останалото време задължително се коментира кой кого е ограбил, изнасилил или убил, тоест нашите мили новини. Най-накрая за каймак може да се погледа и спорт. Тъкмо моя мерак! Особено футбола или да кажем, билярд. Защо билярд ли? Ами просто защото ми успокоява нервите.

При тоя забързан живот, безпаричие, конфликтни и стресови ситуации, билярдът е мехлем за душата.

Вместо да дъвчете нервно долната си устна, да премятате в съзнанието си обидните думи на шефа, сипете си чашка коняк, опънете се на фотьойла и си пуснете програмата Евроспорт, някъде между двайсет и един и двайсет и два часа. Щеките ще се плъзгат леко пред очите ви, цветните топки ще почукват меко и на съзнанието ви ще е леко, леко…

На входната врата се позвъни. Отдъхвам си с облекчение. Най-сетне ще има нещо по-разнообразно и не така изнервящо от лигавата усмивка на Даниел Цветков. По разнообразното събитие се оказва стария ми приятел Гявола, дребен мъж, горе долу на моята възраст, с прошарен мустак тип „Цар Борис III“ и олисяло теме пак от същия тип. Разликата между величеството и Гявола се състоеше в ръста. Ако застанеха един до друг, Гявола щеше да стигне едва до рамото на величеството. Ако ли пък двамата случайно решеха да се поразговорят би се получила интересната и комична ситуация подобна на баба, молеща се на иконата на Исус Христос.

Вгледах се в моят приятел. Беше очевидно посърнал, по смръщен от всякога и по-отчаян от обикновено. Знаех, че работи като нощен пазач в някакъв едва кретащ завод. Знаех също така, че си има сериозни проблеми с работодателя. По образование Гявола беше инженер, но от 16 години насам не само, че не намираше инженерна работа но и каквато и да е друга работа. Гладуваше като бездомно куче. Мръзнеше като куче. Живееше като куче. Понякога и сам не знаеше дали е куче или човек. За себе си казваше, че е кутсуз. Каквото направи, все наопъко ще го направи. Веднъж му казах да иде да си лее куршум. Имаше там в махалата зад реката една кадъна дето се занимаваше с тия щуротии. Да махне магията де. Той се засмиваше и ми връткаше с пръсти около ухото, демек „И на теб ли ти захлопа ламарината?“.

— Монка, имаш ли малко коняче от онова, с което имаш навик да черпиш? — продума със сух и залепнал за небцето език Гявола. — Дай да дръпна две глътки, че ще ми се спука сърцето и главата от нерви.

— Има бе Гявол. Има бе. Хайде влизай и сядай да те видя. Много зле изглеждаш бе? Какво ти е?

— Абе мааа’-ни! Тегло бе братче!

— Чакай! Чакай малко! Пийни, пийни пък после ще разправяш.

Седнахме на креслата в хола, изключих телевизора за да не ни дразни лигавата усмивка на господин Цветков, и моя милост напълни чашите. Конякът при мен е евтин. Не е съвсем менте, но не е и Метакса — типичен коняк на демократичния преход, боя, украински алкохол и кой знае още какво. Първите глътки са много важни. Пият се бавно с полузатворени очи, с отпуснати мускули. След доволното изръмжаване, вече разговорът може да започне, също тъй бавно и тежко. Няма за къде да се бърза.

— Та, казвай сега. — подхванах леко и успокоително.

— Зле е! Смених работата. Не трябваше да го правя, ама кой ли Гявол ме накара. — При тия думи, неволна усмивка цъфна на лицето ми. Гявола, твърде често обичаше да употребява тая дума. От този му навик му бе излязъл и съответния прякор. — Оня, стария шеф, полицая не ми плащаше осигуровки и бях решил да напускам. Отвори се едно място за пазач на строителна фирма и много-много не му мислих. Фирмата голяма, хората и работят по чужбина, президентът — богата клечка, не си знае парите и работниците. Мислех си, че е за добре, но се оказа ад?