Алекс Болдин: Мелани

Както всички знаем, тестава баничка тяло не храни. Освирепяла от глад, Мелани клечеше редовно на смени пред двете хранителни магазинчета, Червеното и Згориградското. Те бяха единствените в района на Стария пазар. Когато се отвореше вратата на някое от тях, отвътре се носеше апетитна мизризма от която просто дъхът и замираше. Надзърнеше ли обаче в Червеното, вътре започваше неистов кучешки лай. Пинчерът Бъки, любимецът на собственика, чието присъствие в магазина, напук на всички санитарни правила бе редовно, я забелязваше и побъркваше от лай посетителите и двете продавачки. В края на крайщата едната от тях грабваше дългата метла с пластмасова дръжка, отваряше вратата и замахваше към Мелани. Около Згориградското пък имаше доста от ония твърди предмети-камъните които нерядко и умишлено хвърляха по нея. Сега, гладна и обезсилена, тя нямаше въобще желание и възможност да лае и се хвърля. Подвиваше унило опашка и с олюляваща се от глад и изтощение походка примирено се отдалечаваше.

Нейният покровител, Чико отсъстваше почти по цяла седмица. Няколкото подхвърлени пилешки кокалчета в дните когато си идваше от София бяха екзистенц минимума който поддържаше живота и на многодетна майка. Така, в зората на гладното Ново хилядолетие, логичното се случи. Най-дребното и най-скимтящо кученце една сутрин не се събуди. Колкото и да го ближеше и побутваше, то не помръдваше. Тя осъзна страшната истина и нададе бавен и протяжен жален вой. Помириса го за последен път, след това го захапа за гръбчето и го завлече далеч от останалите все още живи кутрета. Събитието се повтори със страшната си реалност още три пъти. Останалите две кутрета оживяха. Едното отвлякоха живеещите наблизо циганета, а другото изчезна незнайно как.

Останала сама, Мелани започна дълги разузнавателни пътешествия към складовата база в края на града. Там имаше малка работилница за колбаси която стана неочакван източник на обилна храна. Две седмици и бяха достатъчни да заглади косъм и добие стария си войнствен вид. Сладовата база беше обаче опасно място. Там кучета не се мотаеха просто защото биваха убивани или тровени от някаква санитарна служба.

Мелани осъзна грозната истина, когато след една изядена свинска кожа с гъста четинеста козина и прилоша. Започна да повръща. Причерня и. Как оживя и тя не разбра. Тези големи животни хората за нея станаха най-голямата и страшна опасност. Върна се отново в нейната ловна територия — Стария пазар. Така нещата си тръгнаха по старому.

Ако питаш едно куче как се казва, то със сто процента ще ти излае, че не знае. По някакъв очевиден белег или по прищявка на собственика или неизвестен кръщелник, то обаче придобиваше име и честото му слушане водеше до озъзнаване на идентичност. Имената „Кьоравата“, „Клепоушка“, „Свирепата“ най-често достигаше до ушите и. Те обаче не передизвикваха никаква реакция от нейна страна.

Веднъж, шляейки се край автомата за кафе, тя съзря един побелял немлад мъж. Той се бе спрял до автомата, пусна нещо в него и зачака. Мелани забави ход, загледа го със здравото си око и зачака любопитно за да види какво ще стане по-нататък. Това нейно любопитство неочаквано щеше да и създаде ново приятелство сред съществата които най-силно мразеше.

Човекът извади нещо от автомата, поднесе го към устата си и изпръхтя от удоволствие. След това се обърна, видя я, усмихна се и тихичко и гальовно и заговори. Вече споменах, че Мелани имаше нежна и гальовна душа. Мекият тембър, усмивката и благоразположението на тоя човек мигом я завладя. Тя завъртя приветливо опашка, потъпка на място с лапи и несигурно се приближи.

Винаги съм казвал, че приятелите се познават от пръв поглед, по излъчването което носят със себе си. Човекът се присегна към нея. Това стъписа кучката, защото тя позволяваше само на Чико да я гали. Настръхна. Застина. Чакаше удар. Удар обаче не последва. Едно очарователно галене зад ушите я разтопи от удоволствие.

— Кой ти е повредил окото, милото ми? Много лоши хора има на тоя свят!

Мелани слушаше гласа му и с някаква непонятна кучешка чувственост разбираше смисъла на думите.

— Как ли те наричат? Сигурно и име си нямаш. Та кой ли ще ти даде свястно име? Красива си, даже и с това болно око. Хайде да се запознаем… Аз съм добрия! А ти…? Ти ще бъдеш, Мелани! Като Мелани Грифит! Е, не си руса, но си хубавица като нея! Мелани, Мелани, Мелани…

Кучката наостри уши. Тая дума и хареса. Очевидно се отнасяше за нея. Тя го погледна предано със здравото си око, завъртя опашка и лайна радостно.