Николай Боев - Албум за растения и животни

Змиите са безноги влечуги, родственици на гущерите и костенурките. Тяхното бързо движение се улеснява от подредбата на люспите им — все в една посока, назад като керемиди на покрив. Бързото им движение се подпомага и от множеството подвижни ребра, които змиите бързо свиват и отпускат с мускулите си.

Както другите влечуги, така и змиите нямат постоянна телесна температура, а тя се мени в зависимост от това, дали времето е топло или студено. В хладно дъждовно време змиите са по-бавноподвижни, по-лениви в движенията си. Те обичат топлината. Лете, особено по обедната мараня, са много активни — тогава и ухапването от пепелянки е по-опасно.

Яйцата, които женската змия снася, са големи почти колкото копринени пашкули и са обвити с бяла ципа. Най-често змийското гнездо е в гнила дървесина, мъх, запарена шума, тор и пр. Още с излюпването си змийчетата започват самостоятелен живот. Но при пепелянката яйцата се излюпват преди снасянето им, т.е. още вътре в майката, така че тя е живородна змия.

Нашенските видове змии се хранят с дребни животинки — безгръбначни или гръбначни. Те ловят несекоми и личинките им, охлювчета, стоножки, мокрици, червеи, рибки, попови лъжички и жабчета, гущерчета, дребни змийчета, а също така птички и особено мишевидни гризачи. Змията може да нагълтва и по-големи жертви, които са по-дебели от тялото й, благодарение на особеното устройство на устата си. Двете половини на долната и челюст са свързани с еластични разтягащи се връзки както помежду си, така и с черепа. Затова напр. един смок може да погълне едрото кокоше яйце.

Край реките и блатата у нас се среща главно водната змия. Смоковете достигат до 2 м дължина и се хранят с много гризачи. Пепелянката живее по-често по оголени ридове и напйчени скали — по такива места не трябва да ходим боси или обути със сандали, тъй като най-често пепелянката ухапва пръстите на краката. При ухапване от отровна змия веднага трябва да се потърси медицинска помощ. Но другите видове змии са безопасни и предимно полезни животни, понеже повечето от тях се хранят с разни видове мишки. Затова не трябва да ги избиваме.

При свечеряване в дворовете и градините на селищата все още можем да видим как подскача сухоземната крастава жаба (това некрасиво име е получила заради грапавата си кожа). Тя е чакала да се наклони слънцето към залез и да настъпи привечерната хладина, за да излезе на разходка и на лов. Нейната храна са главно насекомите, особено бавно подвижните буболечки и техните личинки, гъсеници, паячета, мокрици, мравки и пр. Зазори ли се жабата отново се прибира в своя дом. Скрива се под някой камък, изоставено подземно жилище на полска мишка или пък земна дупка, която тя сама си е изкопала, макар и трудно.

Пролетно време женската снася в някоя по-дълготрайна локва на дълги около 3–4 м броеници 10 до 12 хиляди прозрачни яйчица, всяко от които е голямо около 1–1,5 мм. Те набъбват и от тях скоро се излюпват попови лъжички, които живеят във водата и дишат с хриле. Постепенно те израстват, появяват им се крачета, скъсява се опашчицата им и се превръщат в малки дребни жабчета. Излизат на сухо и заживяват самостоятелно. След 4 години те вече са пораснали и могат да се размножават.

Достатъчно е през дълголетния си живот сухоземната жаба да даде макар и малобройно оцеляло потомство, за да я има още много години занапред. Затова срещнете ли тази животинка, която така упорито продължава да обитава нашия двор, не я замеряйте с камък, не бързайте да я стъпчете, не я мъчете — нека тя си живее там. А е и полезна — вредните насекоми, които унищожава, са толкова много, че с тях тя си изплаща добре наема.

Зеленикавата водна жаба е нейна сродница. Тя излиза да се припича край речните и блатните брегове, но не се отдалечава от тях. Приближи ли Се човек, тя скача и цамбурка във водата. Храни се с комари, мушици, но нагълтва и дребни рибки. Хорът на крякащите жаби е добре известен. Мъжките водни жаби имат големи ципести балончета отстрани на главата си, които им служат като резонатори (за усилване на звука). Наесен водните жаби се зариват в тинята и там дочакват запролетяването.

През летните слънчеви дни излезете ли да се поразходите край реките и язовирите и поседнете ли за почивка край брега под сянката на някоя върба, ще забележите във водата плавните движения на една риба, бронзовите люспи на която проблясват от време на време на слънцето. Това е шаранът, който се среща много често по нашите по-топли води. Типичният мощен, див дунавски шаран е родоначалник у нас на другите видове шарани. От него чрез кръстосване са създадени люспестият, огледалният, линейният и голият шаран. Те се отличават по люспестата си покривка, външната си форма и по големината. Характерно за шарана е овалното му тяло. На горната си устна има два чифта мустачки. Тръбната му перка е много твърда, назъбена и може да пререже при нужда всякакво влакно, омотано около тялото му. Скелетът на шарана се състои от 4386 части, докато скелетът на човека е от 212 части заедно с 32 зъба. Живее главно в тихите и застояли води, дъното на които е покрито по-слабо с тиня и е обрасло с водна растителност. Някои видове шарани могат да ровят дъното на водоемите, които обитават, на дълбочина 5–10 см. Той е топлолюбива риба. Зимният си сън прекарва заровен в тинята. Пролетта се раздвижва и почва да си търси храна. Най-добре се развива при температура на водата 20-27° С.