Еделвайсът цъфти през юни-юли. Цветовете му приличат на звездичка с около 10–12 листенца, наредени в кръг Знаете ли, че това не са цветни, а стъблени листа? Ако ги разгледаме под микроскоп или с лупа, ще забележим, че са покрити със сребристи власинки (трихоми), които са така усукани и сплетени, че маскират зеления цвят на листата. Тези власинки са мъртви клетки с въздушни клетъчни празнини и когато светлината се отразява от тях, изглеждат сребристобели. Еделвайсът се изсушава и използува за украса, тъй като запазва красотата си дълго време. Може да се отглежда и в саксии. Расте върху варовити почви. Пчелите го обичат, макар че го намират рядко. Поради безразборното бране има опасност еделвайсът да изчезне от нашите планини, затова късането му е забранено със закон.
Цветовете на еделвайса се използуват в медицината за приготвяне на лекарства против болести на белите дробове, сърцето и др.
Още 6 дълбока древност розата била възпявана от народите като „царица на цветята“. В древния Рим, Атина, Индия, Китай и Египет тя била изобразявана върху знамена, гербове и монети, защото я смятали „цвете на боговете“. Розата е била свързана с религиозните обреди и бита на хората, поднасяли и дарове.
Пренасянето на розата в Европа от страните на Изтока станало през XIV век. Цветарите започнали упорито да създават все по-нови и по-хубави рози и такива, които да издържат на по-хладен климат. Сега се отглеждат над 20 000 сорта градински рози и техният брой нараства непрекъснато. Според начина на цъфтенето се различават рози, които цъфтят постоянно (месечни, полианти и др. — над 6000 сорта) и такива, които цъфтят само веднъж (трендафил, увивна японска роза).
В Казанлъшката долина се отглежда маслодайната роза за производство на розово масло. На цвят тя е бяла или червена. Представлява многогодишен храст, висок около 2 м. Цветовете и са кичести или некичести, събрани на гроздове. От едни видове се добива розова вода, от други — сладко, от трети — лекарства и т.н.
У нас се отглеждат рози с най-различни форми — храстовидна, пълзяща, увивна, високостъблена, ниска и др. През студени зими повечето от благородните рози измръзват, затова през есента трябва да се заравят с пръст.
Розите обичат слънчевите места и богато наторените почви. Поливат се обилно с вода 2–3 пъти в седмицата, особено през сушави години. Размножават се чрез разделяне, с коренови резници, със стъблени резници, чрез отводи, семена и облагородяване. Но трябва да се има пред вид, че за различните сортове са подходящи различни начини на размножаване. Засаждат се пролет и есен.
У нас расте бял и черен бор. Белият бор предпочита по-високите места в планината — от 500 до 2200 м надморска височина. Стъблото му е право, красиво и стройно. Високо е до 50 ми е дебело до 1,5 м. Клоните му са разположени на пръстени, по които могат да се преброят годините му. Борът живее до 600 години. Най-високото и най-дебелото дърво от бял бор у нас расте в местността Старо село, Смолянски окръг. Обиколката на дънера му на височина на гърдите е 5 м. Високо е 38 м.
Старите дървета имат дебела, напукана тъмнокафява кора, а младите борчета — тънка, червеникавокафява. В горната част на дървото кората е по-светла и изглежда като олющена. По това белият бор се отличава от черния и от другите иглолистни дървета, гледан отдалеч.
При нараняване от ствола на бора изтича смола. Някои я наричат „балсам“, т.е. ароматичен сок. Тя се стича в нараненото място, втвърдява се и предпазва дървото от загниване и заболяване.
Борът е вечнозелен, защото игличките му остават по клончетата (до пет години, а при черния бор и повече) и не опадат всички едновременно в една година. Разположени са обикновено по две игли в скъсени клонки (брахибласти). При черния бор те са по-дълги.
Борът цъфти през април и май. Тогава се извършва опрашването. Шишарките узряват през втората година. Така на едно и също борово дърво могат да се видят и сухи, и зелени шишарки. Люспите им изсъхват и се отварят чак през третата година, когато семената узреят и станат годни за засяване. Те поникват, ако се засеят до три-четири години. Снабдени са с ципесто крилце, което им помага да летят, подети от вятъра, и да се засяват сами. Шишарките и семената на белия бор са по-дребни от тези на черния бор.
Въздухът в боровата гора има приятен дъх. Това се дължи на особени летливи вещества, които се отделят от игличките. Те убиват микробите, затова в боровите гори са построени много санаториуми за хора с белодробни заболявания.
Читать дальше