Лоис Бюджолд - Памет

След тази реакция на лицето на Иван се изписа униние. Да, разбира се, той очакваше да го поздравят, по някакъв подходящ двусмислен маниер, очакваше Майлс да сподели радостта и гордостта от успеха му, които започваха да горчат, ако им се наслаждаваш в самота. Майлс отчаяно се опитваше да овладее изражението си, думите, мислите си. Той се постара отново да придаде на гласа си подходящият, леко шеговит тон.

— Поздравления, братовчед. Сега, след като чина и заплатата ти стигнаха такива висоти, какви оправдания ще предложиш на майка ти, за да не се ожениш за някоя разцъфнала ворска пъпка?

— Първо трябва да ме хванат — ухили се Иван, отново просветлявайки при тези думи. — Аз бягам бързо.

— Ммм. По-добре не чакай прекалено дълго. Татя Ворвента се отказа и неотдавна се омъжи, нали? Макар че все още остава Виолета Ворсоасон, струва ми се.

— Е, всъщност не. Тя се омъжи миналото лято — призна Иван.

— А Хелга Ворсмит?

— Взе я един от индустриалците — приятел на баща й. Даже не беше вор. Но за сметка на това — адски богат. Това беше преди три години. Господи, Майлс, ти изобщо не си в крачка. Но това не е проблем. Винаги мога да се оженя за някоя по-млада.

— При това положение на нещата скоро ще стигнеш дотам, че ще започнеш да сваляш ембриони. — „И ние всички — също.“ — Нас ни застига неравната пропорция на родените след нас момичета и момчета. Е, добре, честито за повишението. Знам, че здраво си работил за него, макар да се преструваш, че не си даваш много зор. Мога да се обзаложа, че преди да успея да се огледам и вече ще си шеф на оперативния отдел.

Иван въздъхна.

— Не и ако не отстъпят и най-после не ме прехвърлят на корабите, за да ми обогатят досието. Напоследък са ужасно стиснати в това отношение.

— Боя се, че им се свиди и половин марка за учебни курсове. Всички се оплакват от това.

— Ти обаче имаш повече служба на кораби от всичките ми познати с ранг до комодор включително, макар и в твоя неподражаем маниер — завистливо прибави братовчед му.

— Да, само че всичко това е засекретено. И ти си сред малцината, които са в течение.

— Въпросът е там, че не си позволил скъперничеството им да ти попречи. Или уставът. Или уважение към съществуващата реалност, доколкото мога да кажа.

— Аз никога и нищо не съм позволявал да ми попречи. Само така можеш да постигнеш това, което искаш, Иване. Никой няма да ти го поднесе просто така на тепсия. — Е… поне никой нямаше да го поднесе на тепсия на Майлс. А на Иван всичко му падаше от небето и така през целия му омагьосан живот. — Щом не можеш да победиш, промени играта.

Братовчед му повдигна вежди.

— А ако това не е игра, понятието победа не става ли малко безсмислено?

Майлс се поколеба.

— От устата на… Иван? Аз… трябва да помисля над това.

— Не се пренапрягай, генийче дребно.

Той се насили да се усмихне. Иван изглеждаше така, като че ли целият разговор е оставил лош привкус в устата му, също като у него. Най-добре да излезе от разговора с възможно най-малко загуби. По-късно щеше да се помири с Иван. Винаги така правеше.

— Струва ми се, че вече е най-добре да свършваме.

— Да. Имаш адски много работа. — Иван сбърчи лице и прекъсна връзката още преди Майлс да е протегнал ръка към бутона за изключване.

Майлс остана в пълно мълчание пред комуникационния пулт цяла минута. После отметна глава и, понеже беше съвсем сам в къщата, отправи своето разочарование към тавана на спалнята с поток от най-непристойните галактически ругатни, които знаеше. След всичко това се почувства малко по-добре, сякаш с мръсните думи беше успял да изхвърли от душата си нещо отровно. Всъщност той не завиждаше на Иван за повишението. Просто… просто…

Дали победата наистина бе единствената му цел? Или все още искаше другите да виждат, как побеждава? И кой е видял? ИмпСи е твърде неподходящо място за работа, ако в добавка към успеха искаш и слава. Макар че Илян знаеше, знаеха родителите му, Грегор — всичките му близки хора, които имаха значение за него, знаеха за адмирал Нейсмит, знаеха какво е истинското му лице. Елена, Куин, всички дендарийци. Знаеше дори Иван. „И за кого се мъча, по дяволите, и се въртя като пумпал, ако не за тях?“

Е… например за дядо си, генерал граф Пьотър Воркосиган, мъртъв вече от тринадесет години. Погледът на Майлс попадна върху дядовия му церемониален кинжал в изкусно изработената му кания, лежащ на почетно място — или поне не затрупан с всякакви боклуци — върху лавицата на отсрещната стена. В началото на кариерата си Майлс упорито го мъкнеше навсякъде със себе си. За да докаже… какво? На кого? „Сега вече — нищо, на никого.“