Лоис Бюджолд - Наемниците на Дендарии

Майлс се отърси от вцепенението. Очите му за миг срещнаха нейните, усмивката й бързо се стопи. Той направи опит да изправи гръб и й отправи подкупваща усмивка. В душата си тайно се надяваше да получи една в отговор, само за себе си… Все още е рано, сержант, прошепна тих глас в главата му…

— О, здравей, радвам се, че си тук — поздрави го тя. — Настроението тази сутрин не беше от най-добрите…

— Капризен ли беше?

— Не, по-скоро разсеян… Играхме карти и почти го победих, представяш ли си? После ми разказваше своите вечни спомени от войната, говореше и за теб… Сякаш имаше подробна карта на бъдещето ти, всяко събитие беше отбелязано с флагче… Сега няма да имаш нужда от присъствието ми, нали?

— Не, разбира се.

Елена се усмихна с нескрито облекчение, обърна се и започна да се отдалечава по коридора. В един момент спря и хвърли неспокоен поглед назад.

Майлс пое дълбоко дъх и отвори вратата на крепостта, в която се беше оттеглил генералът граф Пьотр Воркосиган.

Старецът беше станал от леглото, избръснат и облечен в спретнати дрехи. Седеше в стола си срещу прозореца и замислено гледаше към градината. Намръщи се, че го безпокоят, но когато видя на вратата Майлс, върху лицето му грейна широка усмивка.

— Влез, момчето ми — покани го той и махна към съседния стол, на който вероятно беше седяла Елена. Усмивката му стана някак учудена: — Господи, нима ми се губи цял ден? Мислех, че днес ще се потиш някъде по трасето на 100-километровия маратон по планината Сенсел…

— Не, сър, нищо не ви се губи — отвърна Майлс и се отпусна в стола. Ботари донесе още един и му направи знак да качи краката си. Майлс започна да ги повдига, но се намръщи от болка, въздъхна и се предаде: — Е, добре, сержант… Можеш да ги качиш… — Ботари нагласи краката му според предписанията на лекаря, после се оттегли и зае стратегическа позиция край вратата. Старият граф мълчаливо наблюдаваше процедурата, на лицето му бавно се появи загрижено изражение.

— Какво си направил, момче? — попита с въздишка той.

Дай да го направим бързо и безболезнено, рече си Майлс. Като гилотина…

— Скочих от стената на пътеката с препятствията и ги счупих и двата. По този начин бях отстранен от целия изпит за физическа годност. Останалите… Всъщност, те вече са без значение…

— И се прибра у дома.

— Да.

— Тъй, тъй… — промърмори старецът, а дългите му извити пръсти забарабаниха по облегалката на стола. — Тъй, тъй… — Тялото му се размърда, устните му се превърнаха в тънка черта, очите му отново се насочиха към градината. Пръстите продължаваха своята работа. Избухването му беше внезапно и яростно: — Проклета да бъде тая нова демокрация! Всичко е заради извънпланетните глупости, които държим да прилагаме тук! Баща ти едва ли направи добра услуга на Бараяр, като ги подкрепи! Имаше отличната възможност да ги изкорени веднъж завинаги по време на мандата си като регент! Но сега разбирам, че тази възможност е отлетяла завинаги… Каква беше тази обич към извънпланетния начин на живот, към извънпланетните жени… — Гласът му постепенно се снижи, очите му се извърнаха към Майлс: — Майка ти е виновна за всичко! Майка ти с нейните егалитарни глупости!…

— О, това е вече прекалено! — не издържа Майлс. — Отлично знаете, че мама е напълно аполитична и животът й го доказва…

— Да благодарим на Бога, че е така! — остро отвърна старецът. — Иначе отдавна да е поела управлението на Бараяр с тоя твой баща, който не й противоречи за нищо! Но можеше да бъде и по-зле… — Сухото му тяло се размърда, душевната му болка очевидно беше не по-малка от физическата, пронизваща тялото на Майлс.

Младежът се отпусна в стола и замълча. Знаеше, че графът има способността да спори сам със себе си и скоро ще се успокои.

— Предполагам, че трябва да отстъпваме под натиска на времето… Днес най-великите бойци са синовете на бакалите. Навремето имах няколко от тях под свое командване… Разказвал ли съм ти за един лейтенант, който се прояви по време на битката ни със Сетагандците в планините Дендарии? Най-добрият специалист по водене на партизанска война, който съм срещал! По онова време бях горе-долу на твоите години… Беше страхотен, уби купища войници на противника… А баща му е бил шивач… Тогава дрехите се крояха и шиеха на ръка, с игла и конец… — От гърдите му се откъсна тежка въздишка: — Забравил съм му името…

— Теслев — помогна му Майлс, вдигна вежди и заби тежък поглед в неподвижните си крака. Може би аз също трябва да стана шивач, въздъхна на свой ред той. Май само за това ме бива… Но днес шивачите са музейна рядкост, също като графовете…