Лоис Бюджолд - Наемниците на Дендарии

— Искам да й осигуря всичко необходимо — отвърна Ботари.

— Според мен трябва да си спестил достатъчно, за да купиш самия Грегър Ворбара — подхвърли Майлс, мислейки за дългите години лишения, на които телохранителят му се беше подложил с единствената мечта да събере добра зестра на дъщеря си.

— Не бива да си правиш шеги с императора! — сряза го напълно основателно Ботари. Майлс въздъхна и бавно пое нагоре. Стегнати в здрави пластмасови шини, краката му бяха трудноподвижни.

Лекарствата против болка, които беше погълнал преди да напусне военната болница, започнаха да намаляват своето действие. Чувстваше се страхотно уморен. През нощта не бе мигнал, местната упойка го беше превъзбудила и той засипваше с шеги хирурга, който с безкрайно търпение събираше и съединяваше натрошените костици в краката му. Представих се добре, въздъхна в себе си Майлс. Но сега искам да се оттегля от сцената и да изчезна! Оставаха последните две действия от пиесата.

— Какъв жених ще си търсиш? — попита той, докато спираше да си почине.

— Офицер — без колебание отвърна Ботари.

Значи това е съкровената мечта на живота ти, сержант, запита беззвучно Майлс и се обърна да го погледне.

— Но все още е рано, нали?

— Разбира се — промърмори гигантът. — Та тя е едва на… — Млъкна, бръчките под сближените му очички видимо се увеличиха. — Господи, колко бързо тече времето…

Майлс успя да преодолее стъпалата без проблеми, влезе през входната врата и се замисли за предстоящата среща с близките си. Първа ще бъде майка му, разбира се. Но с нея проблеми няма да има. Униформеният пазач отвори вратата и почтително се дръпна встрани. Лейди Воркосиган го очакваше в подножието на широкото мраморно стълбище. Беше жена на средна възраст, естествено червената й коса беше прошарена, тялото й бе достатъчно високо, за да скрие наличието на няколко излишни килограма. Беше леко задъхана, вероятно защото бе тичала по стълбите да го посрещне. Прегърнаха се, в очите й проблесна мъка.

— Татко тук ли е? — попита Майлс.

— Не. Още сутринта отиде в щаба заедно с министър Куинтилиан, ще се обсъжда военния бюджет… Помоли ме да ти предам поздрави, обеща да се върне за обяд.

— Той… Нали не е казал на дядо за това, което се случи вчера?

— Не, но според мен трябва да му се каже… Получава се доста неловка ситуация.

— Бас държа, че е така — промърмори Майлс и отправи изпълнен със страх поглед към внушителната стълба. Приличаше му на непристъпна планина, но не само болните крака бяха причина за притеснението му. Е, по-добре ще бъде да не отлагам неприятните моменти, въздъхна в себе си той, а на глас попита: — Той горе ли е?

— В апартамента си. Сутринта излезе да се поразходи в градината и това ме радва…

Майлс изсумтя и сложи крак на първото стъпало.

— Асансьора — обади се Ботари.

— Защо, по дяволите? Та това е само един етаж!

— Докторът каза да се държиш настрана от всякакви стълби.

Лейди Воркосиган го възнагради с одобрителна усмивка, Ботари леко сведе глава:

— На вашите услуги, милейди.

Майлс изсумтя и се насочи към дъното на просторния вестибюл.

Майка му го изчака да отмине и едва тогава се обади:

— Майлс… Не бъди прекалено… Искам да кажа, че той е доста стар и болен, за да държи на любезното поведение… Знаеш как да се оправиш с него, нали?

— Знам, разбира се — иронично се усмихна Майлс. Устните на майка му отвърнаха на усмивката, но очите й си останаха тъжни.

С Елена Ботари се сблъска в коридора пред вратата на дядо си. Телохранителят поздрави дъщеря си с кратко кимване и това я накара да го дари с една от редките си, срамежливи усмивки.

За хиляден път Майлс се запита как е възможно горила като Ботари да даде живот на такова прекрасно създание. Лицето на Елена възпроизвеждаше всяка една от чертите на Ботари, но по безкрайно различен, спиращ дъха начин… На осемнадесет години тя беше висока почти колкото него — метър и осемдесет срещу метър и осемдесет и пет на Ботари. С това обаче се изчерпваше и цялата им прилика. Той бе едър и здрав, докато нейната фигура беше тънка и гъвкава. Неговият нос наподобяваше клюн, а нейният беше елегантно издължен; неговото лице беше прекалено тясно, докато нейното притежаваше аристократична закръгленост. Най-ярко обаче се различаваха по очите си. Нейните бяха тъмни и блестящи, будни и интелигентни, но лишени от подозрителната бдителност на вечния войник… Косите им също бяха различни. Неговата — късо подстригана и започнала да сивее, нейната — дълга, мека и блестящо черна. Приличаха на две скулптурни композиции, поставени една срещу друга край входа на древна катедрала. Близки и едновременно с това безкрайно различни — плод на въображението на гениален скулптор.