Лоис Бюджолд - Наемниците на Дендарии

Майлс посрещна обидата със скована усмивка, гърбът му започна да се схваща от напрежение. Понечи да отговори нещо хапливо, но в същия миг им направиха знак да заемат позиция.

Дедуктивните способности на Костолиц очевидно нараснаха и той подигравателно добави:

— Сега разбирам защо Лорд-регента не пожела да вземе участие в наддаването за Имперския съвет…

— Готови! — разнесе се предупредителният глас на съдията. — Старт!

Полетяха напред и Костолиц веднага набра преднина. Тичай, тъпо копеле!, рече си Майлс. Тичай, защото ако те настигна, ще те убия! Тромаво се носеше след него, имаше чувството, че е крава, попаднала на състезание с расови коне.

Когато стигна стената, Костолиц вече се катереше по нея, дишането му беше напрегнато. Сега ще му покажа на тоя пролетарски герой какво значи катерене, закани се Майлс. В следващия миг вече се носеше нагоре със смайваща лекота — сякаш едва забележимите издатини за краката бяха широки и равни стъпала… Мускулите му действаха безупречно, подпомогнати от силата на яростта. Със задоволство отбеляза, че стигна върха доста преди Костолиц. Погледна от другата страна и застина между острите железни шишове.

Съдията следеше напрегнато развоя на събитията. Костолиц се изравни с него, лицето му беше почервеняло от усилията.

— Какво става? — подигравателно се ухили той. — Бива ли един благородник да изпитва страх от височината?

В следващия миг полетя надолу, краката му намериха пясъка с майсторско приклякане. Изправи се и продължи по трасето без да се обръща повече.

Майлс прецени, че ще изгуби скъпоценни секунди, ако запълзи надолу като някоя скована от артрит старица. В следващия миг вече летеше към пясъка, единствената му надежда беше да се приземи по гръб или по корем, а след това да се претърколи.

В краткия отрязък от време успя да си даде сметка, че е допуснал фатална грешка, после тялото му влезе в съприкосновение с пясъка и в ушите му отекна познатото пропукване…

Седна, примигвайки глупаво от непоносимата болка. Не извика и този факт беше отбелязан от невъзмутимия наблюдател, заел място дълбоко в душата му. Но той отбеляза и друго — с шината или без нея, Майлс беше успял да счупи и двата си крака…

Кожата бързо започна да губи цвета си, отоците бяха огромни, отначало бели, а после морави… Майлс успя да протегне крайниците си, после се наведе напред и отпусна глава на коленете си. Едва тогава си позволи едно тихо, почти беззвучно стенание. Не изруга само защото нямаше достатъчно гадни изрази в речника си.

Разбрал, че няма да стане, съдията се втурна към него. Майлс се оттласна с ръце встрани от трасето, за да не пречи на следващите състезатели, после се отпусна и търпеливо зачака появата на Ботари.

Вече не бързаше за никъде, разполагаше с цялото време на света.

Откри, че изобщо не може да понася новите патерици със специална конструкция, макар да бяха добре скрити в дрехите му. Походката му стана вдървена, чувстваше се като начинаещ кънкьор. Би предпочел един обикновен старомоден бастун, а още по-добре — един бастун-сабя като на капитан Куделка, който при всяка крачка се забива дълбоко в земята и сякаш пронизва тялото на врага… На кой враг? Ами Костолиц, например. Спря за миг, възстанови равновесието си, после заизкачва стъпалата на двореца Воркосиган.

Миниатюрни парченца слюда проблясваха в гранита, облян от топлите лъчи на есенното слънце. Над столицата Ворбар Султана беше надвиснал плътен облак индустриален смог. От дъното на улицата долиташе шум на строителни машини — там събаряха поредния стар дворец, който щеше да отстъпи мястото си на съвременна сграда. Майлс вдигна глава към небостъргача, издигащ се оттатък тротоара. На покрива се размърда тъмна фигура. Крепостните стени отдавна бяха променили формата си, но стражите между тях оставаха…

Изправил се тихо до него, Ботари изведнъж се наведе и вдигна някаква монета от тротоара. Огледа я, после внимателно я прибра в левия си джоб. Специалния джоб…

Майлс изкриви устни, в очите му блесна приятелска насмешка.

— Още ли пестиш за зестра?

— Разбира се — отвърна напълно сериозно Ботари. Гласът му беше дълбок и монотонен, човек трябваше да го познава отблизо, за да прави разлика в нюансите на неговата безизразност. А Майлс познаваше всяко потрепване на тембъра в него като петте пръста на ръката си.

— Откакто се помня, ти трупаш пари за Елена. Но зестрите отидоха в историята заедно с кавалерията, за Бога! Дори благородниците вече се женят без подобни отживелици. Епохата на Изолацията отмина… — Отлично запознат с натрапчивата мания на Ботари, Майлс говореше меко и приятелски. Защото онзи неизменно приемаше за чиста монета всичко, което казваше, дори и шегите…