Лоис Бюджолд - Етан от Атон

Куин насмешливо се усмихна и от разбитите й устни отново потече кръв.

— Не си струва толкова жарко да му се извиняваш, Си. Дори и да беше отказал, това нямаше да го спаси.

— Изобщо няма за какво да се извинявате. — твърдо каза Етан. — Аз сигурно щях да постъпя по същия начин.

Непознатия с невроразрушителя с жест заповяда на Етан и Куин да се отдалечат към външната стена. Те послушно закрачиха към далечния край на дока.

— И все пак, кой е този? — тихо попита Етан. — Сети?

— Позна. Трябваше докато още имах възможност, да го застрелям в гръб и да си получа втората част от възнаграждението на Дом Бхарапутра. — гнусливо намръщена отговори Куин и след кратка пауза добави: — Как мислиш, ако сега скоча върху този идиот, ще успееш ли да дотичаш до най-близкия коридор и да се измъкнеш от парализатора на Рау?

Петдесет и няколко метра по пресечена местност.

— Не. — честно отговори Етан.

— А ако скочиш в онзи въздушен тунел там?

— И после какво? Да си стоя там и да им се плезя, докато не дойдат и не ме застрелят?

— Тогава, — спокойно обобщи Куин, — предлагам ти да измислиш нещо по-добро.

Етан машинално мушна ръка в джоба и напипа продълговат предмет.

— Може би с това нещо ще успеем да спечелим малко време? — попита той, вадейки кристала със съобщението.

— Това пък какво е?

— Ами някакво свръхтайнствено нещо. Докато идвах насам, някакъв човек се приближи към мен на булеварда и ми я връчи — каза, че там има информация за Милисор. Съобщението ще се появи след набиране на армейският му номер. Той каза, че трябва да предам тази капсула на гем-полковника, ако случайно го срещна…

Куин застина, хващайки Етан за ръката.

— Какъв цвят беше?

— Кой?

— Мъжът, разбира се, мъжът!

— Розов. Тоест, беше с розова куртка…

— Не дрехите, мъжът!

— Интересен цвят, нещо като кафе. Изглежда извънредно елегантно. Бих желал да намеря такъв генотип за Атон…

— Ей, вие! — Сети се намръщи и започна да се приближава, размахвайки невроразрушителя.

— Дай ми я, дай! — като скоропоговорка каза Куин, стискайки капсулата. — Как беше… 672–191, о богове, 142 или 124? — Треперещият й показалец като в агония се замята над малката клавиатура. — 421, господи, помогни ми! Ей, Сети, дръж! — извика Куин и хвърли капсулата към объркания сетагандиец. Той машинално я хвана с лявата си ръка.

— Лягай! — изкрещя Куин право в ухото на Етан, събори го и сама се хвърли на пода.

За момент се възцари пълна тишина. След това, с тихо бръмчене във въздуха се появи холограма.

— О, мамка му! — простена Куин, отпускайки се с цялата си тежест върху Етан. — Пак сгреших!…

Етан чак засъска от възмущение:

— За какъв дявол!… Нима мислиш, че аз…

Ударната вълна ги отхвърли на десетина метра. Отначало Етан не чуваше нищо освен звъна в ушите си. Пред очите му заплуваха тъмни петна, а костите му завибрираха като току-що ударена камбана.

— Не, този път не сгреших. — удовлетворено промърмори Куин. Тя се повдигна, падна, отново се надигна, отблъсна се от стената и премигвайки бързо, размаха ръце.

Воят на сирените долиташе от всички посоки. Нетърпимо ярката светлина на множество прожектори заслепи Етан. Шлюзовете започнаха да се затварят един след друг, тропайки като плочки от домино.

Но най-тих, най-близък и най-страшен беше друг звук — усилващо се свистящо съскане. През пукнатината в покрива на най-близкия въздушен тунел въздуха се измъкваше навън. Около дупката се кълбяха облачета от ледена мъгла.

Даже на Етан му стигаше ума да изпълзи по-далеч от пробойната. Изглежда че взривът беше засегнал гравитационните генератори и силата на тежестта бързо започна да пада. Мокрото петно на металната настилка още димеше и Етан внимателно го заобиколи. От Сети не беше останала и следа.

„О, Боже… — смътно проблесна в главата на Етан, — потресаващо умение да се избавя от телата…“

Вдигайки глава, той огледа безкрайната метална пустиня и видя Терънс Си, бягащ от капитан Рау със стремителността на елен. Но противника го настигна и с един удар на юмрука си го свали на пода. Милисор, скачайки към Си, замахна с крак, явно целейки се в главата му, но опомняйки се в последния момент, нанесе удар в по-малко ценна част от тялото — в слънчевия сплит. Без забавяне сетагандийците хванаха Терънс Си за ръцете и го повлачиха към още работещия въздушен тунел, зад който ги чакаше корабът им.

Етан скочи на крака и се хвърли след тях. Той нямаше и представа какво ще прави, като ги настигне. Само да ги задържи. Друг изход нямаше. „О, Бог-Отец, — простена той — по-добре да бях умрял и да получа награда на небесата, отколкото да правя такива работи…“