Лоис Бюджолд - Етан от Атон

Куин вървеше, побутвана от непознат мъж, облечен в черната униформа на службата по безопасност на станция Клайн. И така, най-накрая я хванаха. Етан едва не се изхили. Интересно, как ли ще се измъкне този път Куин…

Но цялото му веселие мигновено се изпари като видя оръжието с което ниския, безметежно спокоен мъж я побутваше в гърба. Смъртоносен невроразрушител. И освен това забранен дори за сътрудниците на службата по безопасност.

Чувайки стъпки, Етан се огледа. С решителна походка към него се приближаваха Милисор и Рау.

Сложиха Етан до Куин под дулото на невроразрушителя, държан от твърдата ръка на мъжа в униформа на службата по безопасност. Си го накараха да се отдръпне, държан на мушка от парализатора на капитан Рау. Това беше достатъчно, за да се оцени ситуацията. От обяснения нямаше нужда.

Куин изглеждаше даже по-зле, отколкото личеше на пръв поглед: бледа, нещастна, с разбита уста. Непрекъснато се тресеше — дали от болка, или от ярост и отчаяние. Без токовете си тя изглеждаше съвсем малка. Си приличаше на ексхумиран труп, който стои прав само защото още не е намерил къде да падне. Студен, застинал, с угаснали сини очи.

— Какво стана? — прошепна Етан. — Как са те открили, ако това не можа да направи даже службата по безопасност?

— Съвсем забравих за това дяволско сигнално устройство. — изсъска през стиснатите си зъби Ели. — Трябваше да го изхвърля в първия попаднал ми контейнер за боклук. Нали вече знаех, че са го засекли! Но тогава Си, както винаги, започна да спори с мен, аз се обърках, и… а, по дяволите — сега това вече не е важно!… — Ели отчаяно захапа подпухналата си устна, но веднага трепна и внимателно я опипа с език. Погледът й се метна към Милисор, после — на Рау и на непознатия в униформата на службата за безопасност. Изглежда Ели се опитваше да намери изход от положението и не намирайки, отново и отново превърташе в мислите си вариантите за бягство.

Милисор обиколи пленниците с пружинираща походка.

— Колко се радвам, че успяхте да дойдете, доктор Еркхарт! Вече смятахме да устройваме два нещастни случая, един за вас, и друг — за командир Куин, но след като и двамата вече сте тук… Да, сега имаме прекрасната възможност да икономисаме време и сили.

— Това отмъщение ли е? — с пропадащ глас попита Етан. — Но ние никога не сме се опитвали да ви убием!

— Не, какво говорите! — възрази Милисор. — Какво отмъщение? Просто вие двамата знаете твърде много, за да ви позволим да живеете.

— Разкажете им какво ги чака, полковник. — Рау се усмихна злорадо.

— А, да. Вие имате достатъчно чувство за хумор, командир Куин, за да оцените тази мила шега. Погледнете, ако обичате, към тези незадействани въздушни тунели. Само да затворите люковете и от двете страни, и се получават едни такива малки уютни гнезденца, сякаш специално направени за някои двойки, обичащи приключенията. Наистина, много е печално, че докато трае непробудния сън, който ще последва след страстните прегръдки…

Рау приветливо помаха с парализатора, показвайки как именно може да се потъне в толкова непробуден сън.

— …въздушният тунел, — продължаваше Милисор, — ще се изведе в космоса за скачване с трюма на товарен кораб. Доколкото ми е известно, един такъв трябва да пристигне тук веднага след като отлети моят куриерски кораб. Как смятате, струва ли си изцяло да ви събличаме? Или е достатъчно просто да ви смъкнем панталоните? Според мен, така ще е по-естествено: страстно нетърпение…

— О, Бог-Отец! — ужасено простена Етан. — Съвета на Населението ще реши, че съм паднал толкова ниско, че се занимавам с любов във въздушен тунел с жена!

— Не дай Боже, — като ехо повтори Куин, явно наплашена не по-малко от Етан, — адмирал Нейсмит да реши, че съм била толкова глупава, че съм правила любов във въздушен тунел с кой ли не!

В този момент Терънс Си внезапно се напрегна, но в гърба му незабавно се опря дулото на парализатора.

— Дори не си го помисляй, мутант! — изръмжа Рау. — Нямаш никакъв шанс. Още едно неправилно движение и ще те доставим на борда парализиран. — Той се озъби. — Ти не искаш да пропуснеш шоуто което ще изнесат твоите приятели, нали?

Си ту свиваше, ту отпускаше юмруци; отчаяние и ярост се бореха в него, и двете еднакво безсилни.

— Простете ми, докторе. — прошепна той. — Те опряха невроразрушител до слепоочието й и аз знаех, че това не е блъф. Надявах се, че може би вие все пак няма да дойдете. По-добре веднага да им бях позволил да я убият. Простете, простете ми…