Джеймс Блейлок - Последният сребърник

Беше го тренирал толкова много в задния двор, когато останалите ги нямаше. Неговият приятел Биймс Пикет му бе помагал, играейки ролята на изненадана котка. По-късно те бяха направили котка от скъсана възглавница, буркан и чувал от зебло и Ендрю я беше залавял от клони на дървета, от храсти и огради, докато не се специализира да го прави с едно ловко хвърляне на примката, последвано от рязко дръпване. Сега номерът беше единствено в това, да закрепи тръбата върху перваза на прозореца, за да намали по този начин част от тежестта й. Щеше да е от полза, ако имаше помощник, макар и само за да държи чувала отворен. Бе поискал от Пикет да го придружи, но той му отказа. Бил човек на идеите , а не на действието.

Ендрю отпусна тръбата върху перваза за момент, наблюдавайки с периферното си зрение странната непомръдваща котка. После взе брашнения чувал, захапа шева на отвора му и го отпусна да виси. Сега беше готов. Леля Наоми изхърка и се обърна в леглото. Той застина със сърце, биещо до изхвръкване и усети някаква студена тръпка да го пронизва въпреки горещината на нощта. Изминаха няколко секунди. Бавно избута тръбата навътре, чудейки се на глупавата котка, която стоеше все така неподвижно. Усмихна се и потисна смеха си. Как би се изразил Дарвин? Подобна твар си заслужава да бъде заловена по такъв начин. Какво друго е това, ако не естествен подбор? Щеше да излови котките, после щеше да завърже един за друг краищата на чаршафа на леля Наоми. Изобщо не бе проблем да я напъха в багажника на колата и да я изхвърли така опакована в тресавището на Гъм Гроув Парк.

Колко лесно бе да се повярва под ярките звезди в небето, че нещо става там, така както става и в притихналия нощен град, прострял се по крайбрежието. Цялата тази случайно получила се смес от различни неща: хората наоколо, дреболиите, които ги вълнуваха, непреставащите машинации на правителства и империи — всичко това бавно се въртеше, подобно на звездите, за да се подреди в схема, невидима за обикновения човек на улицата, но ясна като кристално стъкло за Ендрю. Или най-малкото щеше да стане ясна. Разчистването на къщата от котките щеше да се превърне в първата стъпка към разчистването на съзнанието му, към подреждането на бъркотията, към която понякога му се струваше, че животът му бавно се спуска по свиваща се спирала. Той и Пикет бяха монтирали неговия телескоп в неизмазаната таванска стаичка, съседна на спалнята на леля Наоми, но миризмата на котки ги караше да отиват там с неохота, което, разбира се, бе крайно жалко. Защото съществуваше нещо… някакъв космически ред, може би, в звездните небеса, който го разпускаше, който караше нещата да изглеждат наред въпреки всичко. Очите му не можеха да се наситят на гледката и затова той често оставаше до късно, само и само да се наслади на среднощното небе, когато светлините на града пречеха по-малко.

Всички тези разговори по телевизията през последните седмици за необичайното време и земетресенията бяха обезпокоителни, макар, от друга страна, да доказваха и да подкрепяха неговите подозрения, че нещо витае във въздуха. Върха на всичко обаче беше потичането на река Йордан в обратна посока. Това бе почти като чудесата в Стария завет, макар, поне доколкото бе известно на информационните агенции, до момента да не се бе появил някой Моисей, който да стои зад това явление. Възбудата, естествено, нямаше да бъде толкова голяма, ако не бяха мъртвите птици и калният дъжд. С характерния си евфемистичен стил вестниците говореха за слънчеви изригвания, нарушаване на приливите, но това очевидно си бяха само брътвежи. Ендрю обаче се питаше дали не съществува някой, който знае обяснението, дали има групичка избрани хора, които разбират какво става и си кимат, намигайки си съзаклятнически, когато се случват подобни неща.

На всичко отгоре градчето Сийл Бийч беше пълно със странни типове: мъже от тайни секти, хироманти, екстрасенси с неизвестни възможности. Миналата седмица в Саут Лонг Бийч се проведе семинар на мистиците. И Пикет беше хванал една… някаква жена, която нямаше вид на спиритистка, въпреки че това не й попречи да заяви, че дома на Ендрю излъчва „еманации“! Подобни приказки му бяха неприятни.

Разтърси глава. Беше се унесъл в празни размисли. Мислите му се бяха отклонили, а това не беше добре. Точно в това бе основният му проблем. Роуз — неговата съпруга — му го бе казвала няколко пъти. Той се ухили на котката на шкафа, опитвайки се да я хипнотизира. „Не мърдай“ — прошепна той и бавно разклати примката над главата й. Затаи дъх, застина за миг, после рязко дръпна въжето и тръбата едновременно. Въжето се опъна и изтегли котката от шкафа. Тръбата се плъзна по перваза, наклони се и се блъсна в леглото в същия миг, в който странната котка се стовари на пода с трясък, сякаш се бе пръснала на парчета, а тази, непосредствено до него, изви в ухото му и изскочи на покрива. Котките вътре в стаята се пръснаха като подивели, скачайки, мяукайки и съскайки. Той отново дръпна тръбата, но примката явно се беше закачила за нещо, най-вероятно таблата на леглото.