Джеймс Блейлок - Последният сребърник

Вслуша се — в хъркането, в приглушените звуци на далечния пътен трафик, в едва доловимата музика откъм някаква таверна на тихоокеанската магистрала, най-вероятно „Мотела на сърфистите“. Мелодията се носеше покрай него в тишината на топлата нощ, напомняше му за света, ерозираше решимостта му и му пречеше да се концентрира. Луната току-що се бе издигнала над покривите. Трябваше да побърза.

— Мило котенце — прошепна той и издаде тих премляскващ звук към котките. Това им допадна или поне така му се стори. Реши, че няма да ги хвърля в соленото тресавище. Само преди половин час, когато буквално бе полудял от невъзможността да заспи, това му се бе сторил единственият разумен изход. Сега, когато вече бе станал, за да направи каквото трябваше, и когато бе погледнал на нещата в правилната им перспектива, осъзна, че всъщност няма нищо против котките, е, поне нямаше нищо против, ако те живееха на друго място. Не можеше дори да ги занесе при блатото. Знаеше това. Жестокостта му бе неприсъща.

Истината бе, че просто не бе решил какво да прави с тях. Дали да не ги раздаде пред супермаркета на хората. Би могъл да заяви, че са принадлежали на някоя знаменитост — защо не бабата на филмова звезда например, това би било много примамливо. Хората щяха да напират на тълпи за тях. Другата възможност бе да ги даде на съседските деца и да им предложи по долар и половина награда за всяка котка, която вземат и с която не се върнат, дори и още по долар на парче, ако децата не го издадат до края на месеца. Това май щеше да бъде по-опасният вариант — децата винаги са били едно загадъчно, непредсказуемо племе, почти толкова лоши, колкото самите котки. Извади парче сушена риба от джоба на ризата си и го разклати пред отвора на чувала. Котката отвътре на прозореца сбърчи гнусливо нос.

Той се усмихна и кимна, намигайки добродушно.

— Хайде, мило котенце. Това е рибка.

Котката се извърна и започна да се ближе. Той изкачи още едно стъпало и остави рибата на перваза, но котката очевидно не се интересуваше — държеше се като че ли това е стара обувка. Сянката на Ендрю се плъзна по фронтона, издължена и ъгловата под лунната светлина, като карикатура на Дон Кихот. Той изви глава, защото се харесваше в профил повече и му мина мисълта, че с годините започва да заприличва на Байзил Ретбоун, ако, разбира се, съумееше да не надебелее. Примижа, сякаш бе осъзнал нещо, останало скрито за останалите смъртни. Но сянката му беше неспособна да регистрира примижаването, освен това носът му бе недостатъчно извит, а котката на перваза си седеше както преди, създавайки впечатлението, че знае за скритите неща повече дори и от самия него.

Протегна ръка към тръбата и с няколко движения я прихвана в долната й част, докато накрая бе в състояние да я наклони през отворения прозорец. Тръбата обаче изобщо не ставаше за работа отблизо. Котката на прозореца щеше да почака. Той надзърна в полумрака на стаята, изчака очите му да привикнат и се вслуша отново в хъркането. Беше ужасно! На този свят не съществуваше нищо подобно: хъркане, стонове и други звуци, напомнящи му за октопод.

Първоначално, още докато беснееше в леглото, през главата му мина мисълта да опре тръбата в ухото й и да изкрещи през другия й край. Но подобна постъпка можеше да се окаже фатална за нея. Тя боледуваше от десет години — или поне така разказваше — и през по-голямата част от тях бе инвалид. Един глас, крещящ в ухото й в полунощ през петнайсетфутова тръба, просто би я довършил. Аутопсията щеше да установи, че се е превърнала в човешки пудинг. Щяха да го тикнат в затвора. Крясъкът му би разбудил целия дом. Щяха да го смъкнат от стълбата и да зяпнат в изплесканото му със сажди лице. И щяха да последват въпросите: защо е крещял на леля Наоми през тръба? Тя е притежавала котки, нали? И е хъркала, нали? А той… какво?… той се е качил преоблечен като крадец по стълба за подкастряне на дървета до таванския прозорец, разчитайки да я довърши с крясък през фибростъклената тръба, нали?

В същия момент лунните лъчи пробиха през клонаците и осветиха вътрешността на стаята. Там, свита на леглото, се виждаше още една котка. Бе невъзможно да метне примка на главата й. Но върху бюрото имаше трета. Тя бе изправена и гледаше към луната, а очите й блестяха в червен цвят. Стаята беше пълна с котки. Миришеше като в кучкарник, а дюшемето бе покрито с боклуци. Дори океанският бриз, нахлуващ през двете дузини отворени прозорци, не можеше да смекчи вонята. Той направи гримаса и размота въжето, поднасяйки примката в края му над рамката на леглото към шкафа. Котката стоеше там предизвикателно и го гледаше осъдително. Едва не се засрами. Трябваше да действа бързо — да я свали от шкафа, без да удря с тръбата леглото, което би могло да събуди леля Наоми, ако това изобщо бе възможно. О, малко шум не би могъл да навреди, от хъркането й нямаше да се чуе.