Джеймс Блейлок - Последният сребърник

Жул Пениман не беше ничий последовател. Беше като камък в пустиня, несвързан с никой — нещо, което намира всичко необходимо му в себе си. А за разлика от Аурей бе жив и притежаваше близо, макар и не точно, два пъти повече сребърници. Мощта му щеше да стане невъобразима. И, за разлика от Юда Искариотски, той не страдаше от скрупули…

При мисълта за Юда Искариотски той извади от джоба на палтото си шишенце, пълно с Пепто-Бисмол 3 3 Пепто-Бисмол — средство против киселини за облекчаване на храносмилането (т.‍н.‍ антиацид) — Бел.‍пр.‍ и изпи половината от съдържанието му. В багажа си имаше още.

Таксито изтрополи по капака на уличната канализация, а шофьорът опипа по пода и вдигна бутилка сладко кармелско вино. Пениман се наклони напред, за да възрази, но мъжът пред него само сви рамене, обърна бутилката в устата си и веднага изплю виното през прозореца, изруга и изхвърли както плика, така и бутилката, измърморвайки под нос нещо за оцет. После се обърна и гневно изгледа Пениман като че ли метаморфозата на виното бе негова вина. Което до известна степен си беше истина.

В този миг започна да вали. Големи кални капки зацапаха предното стъкло. Пениман отново погледна през задното стъкло към почти безоблачното небе. Над главите им, преследвайки ги, се носеше един-единствен черен облак, а над пустинята сякаш се бяха събрали хиляди въздушни дяволи, които танцуваха сред вихрушки от прах и изсъхнали клонки. Известно време те съпровождаха колата, образувайки смътно различими човешки форми, като надзъртаха като духове през страничните прозорци. Мъртва птица рухна от небето, удари се с глух звук върху покрива, а после втора се заби в предното стъкло. Дъждът от мъртви птици продължи половин минута и изведнъж небето отново се изчисти и въздушните дяволи изчезнаха. Пениман зачака. Беше очаквал нещо, без да знае какво точно.

Заедно с куфара в касетата на аерогарата бе оставил и оловна кутия. Но по-правилно щеше да бъде, ако я беше взел със себе си. Кожената торбичка не бе достатъчна , за да удържи сребърниците. Дори времето, съвсем неочаквано, се бе поддало на въздействието им, сякаш знаеше, че те… какво?… че бяха попаднали в ръце, които не бяха зли. „Зли“ не беше точната дума. Зло е дума, която се използва от невежите, опитващи се да обяснят сили, от които се страхуват. Жул Пениман не се страхуваше от нищо, освен, разбира се, от това да не му бъде попречено сега — в момента, когато се намираше толкова близко до пълната победа.

В този миг огледалото за обратно виждане се спука и посипа предната седалка с малки парчета. Шофьорът хвърли странично поглед към Пениман. На лицето му бе изписано тревожно недоумение. Таксито се отклони към банкета, после обратно към платното и започна да забавя ход. Пениман беше виждал това изражение преди. Извади портфейла си, дръпна от него снопче шекели и помаха с тях към шофьора. Колата продължи. След десет минути щяха да бъдат в Тел Авив.

Наистина Пениман не притежаваше още всички сребърници. Два все още бяха погребани под земята, а оставаше и онзи, който бе хвърлен в морето. Пфениг — и това изглеждаше почти сигурно — притежаваше друг… или може би сребърникът притежаваше него самия. Оставаше и монетата в Калифорния. Монетата, забулена в мистерия. Но той щеше да се добере до всичките, защото колкото повече притежаваше, толкова по-сигурен бе къде се намират останалите, сякаш сребърниците сами се търсеха и намираха.

— Заобиколи града — нареди Пениман, който не искаше да попада сред тълпите в центъра. Пътят вече бе равен, а въздухът лепкав и топъл. Калният дъжд бе престанал, но небето над Средиземноморието бе почерняло от приближаващите се облаци.

Нещо се бе случило с времето. Налягането падаше и атмосферата като че ли се огъваше в самата себе си, напрегната като спиралата на пружина. Когато таксито накрая спря сред клаксоните на другите коли и Пениман слезе на тротоара, земята под краката му се разтресе, леко наистина, но достатъчно, за да накара забързаните тълпи да оставят багажа си и да спрат… чакайки.

Пениман плати на шофьора и се отправи спокойно към входа на аерогарата, където спря за миг пред вратата с гръб към напиращите зад него хора, за да даде възможност на една възрастна жена с куче да внесе пътните си чанти. Не искаше да стигне до касетата подчертано бързо, не искаше да прилича на човек, обладан от нечиста сила, макар че в действителност едва ли в този момент имаше на света друг, по-обладан от нечиста сила.