Дмитрий Биленкин - Принципът на неопределеността

Вървяха, разбирайки се мълчаливо един друг, а нощта сякаш нямаше край, защото силите им бяха напрегнати до крайност. И все пак почна да се разсъмва. Утрото обещаваше слънце и Берг се ободри, дори му мина мисълта, че някой ден ще си спомня с радост за тази нощ.

Изкачиха се на хълма, където дъбът все така плавно ронеше леки листа. Берг си помисли, че дъбът може да преживее всички столетия, които ги разделят и мълчаливо му пожела да оцелее до тези времена, когато те ще дойдат отново под неговата старческа вече корона.

Тревата беше влажна от обилната роса. Оставаше още малко до мястото, където бе скрил сред камъните хроноскафа. Стигнаха края на гората и Берг реши да направят последна почивка. Настани внимателно девойката върху един пън и му се стори, че след затвора, страха и бягството, в тялото й не е останала ни капка живот, че съзнанието й спи и тя вече нищо не усеща. Но не беше така, тя се размърда, очите й се устремиха към Берг и по лицето му изглежда прочете нещо, което я накара да изправи рамене и да приглади разрошените си коси. И това нейно пряко силите й движение я разкри пред Берг в съвсем друга светлина, не такава, каквато я виждаше сега — измъчена, със сенки по лицето, в мрачни монашески дрехи, а танцуваща в бяла дреха. Той дори трепна, толкова реално бе видението на гъвкавото, изпълнено с устрем тяло на девойката в бяло. Щастлива, без да се страхува от нищо, девойка от двадесет и първия век. „Е — помисли си той, като усети, че дъхът му секва. — Нима е толкова голяма пропастта между нашите времена?“

Някакъв далечен, повтарящ се грохот отекна в тишината на зората и прекъсна мислите му. Берг се ослуша и всичко у него болезнено настръхна. Беше тропот на копита. Тя също го бе чула и по това как цялата се напрегна, как побледня още повече лицето й, той разбра, че и тя се е досетила какво означава този звук. Той я грабна и те побягнаха, но тя вече нямаше сили.

— Не мога по-бързо… Спасявай се… Той я взе на ръце и дори не се удиви, че е в състояние да го направи. На височинката се обърна. Конниците бяха десетина, на километър и половина от тях, отпреде им тичаха кучета.

Имаше още надежда да успеят. Той тичаше, без да чувствува нищо друго, освен режещата болка в дробовете си, без да вижда нищо друго, освен мяркащите се тъмни ивици, бе съсредоточил цялото си внимание да различи навреме между тези тъмни петна храста, дупката, камъка…

Все пак му мина гордата мисъл, че те, хората на двадесет и първия век могат невъзможното и без техника.

Едва позна поляната, където бе оставил хроноскафа. Тропотът се приближаваше, но конниците още не се виждаха, струваше му се, че дишането разкъсва дробовете му, вече не усещаше тялото на девойката или по-точно усещаше го като своето — огромно, непосилно, неподчиняващо му се тяло. Той я пусна.

Люкът се разтвори, щом Берг го докосна. На поляната нахлу лаят на кучетата, озъбените им муцуни се мярнаха сред храстите. Берг натисна копчето за връщане. Моторът изрева и млъкна. Без да съобразява какво прави, Берг дръпна лоста за обратен ход.

Хроноскафът се затресе и замря.

Тежестта на антигравитатора, ето какво не бе взел пред вид. Всичко, което се случи после, сякаш не го стори той, а някой друг. Берг хвърли антигравитатора в скута на девойката. Тя понечи да каже нещо… или да извика… Той включи автомата за връщане в двадесет и първия век, натисна бутона за включване на мотора и изскочи навън, като хлопна люка. Падайки, успя да зърне чезнещия в далечината корпус на хроноскафа.

Известно време лежа забил лице в земята, като недоумяваше защо се бавят кучетата. Кръвта пулсираше силно в ушите му, очевидно поради това не чуваше лая. Не, не поради това. Той бавно отвори очи. Какво е това?! Грееше ярко слънце, пееха птици, наоколо бе пролет, а не есен.

Виж ти каква била работата! Той стана, залитайки като пиян. Съзнанието му възстанови последователността на събитията. Когато се опитваше да включи хроноскафа, още тогава, когато бяха двамата, той машинално натисна лоста на заден ход. И тогава апаратът за миг е задействувал, отнасяйки ги назад по оста на времето, а това означаваше… А това означаваше, че няма никакъв друг Берг в тринадесети век, че това е бил самият той. Движението на хроноскафа е било съвсем нищожно. Затова той се бе озовал в годините, предшествуващи появяването му тук.

Берг с тъга огледа сияещия свят, който сега бе станал негов свят. Той върна антигравитатора, спаси момичето, без при това да наруши хода на историята, но погуби себе си. Безсмислено бе да се надява, че някой ще успее да докара хроноскафа точно в тая точка на пространството и в тоя момент на времето, където се намираше сега. Не… уви, той знаеше предварително бъдещето си. Обречен бе да прекара остатъка от живота си в тринадесети век, този век щеше да стане негов век, щеше да живее в него, да срещне девойката, която щеше да обикне (вече я бе обикнал), щеше да си навлече ненавистта на епископа и да загине няколко дена, преди да я спаси. Обикновена, произтичаща от теорията примка на времето, когато „после“ предшествува „преди“… Още няма и помен от онзи гроб, в който щеше да бъде заровен, но той вече знаеше как изглежда той в скромните селски гробища. Оставаше му май още малко да живее.